Абе, бил съм страж на Родината, имал съм автомат, държал съм го с два пръста за дулото в началото, стрелял съм с него, клел съм се да защитавам България притиснал го към гърдите си…
Също така почти се нааках от страх първия път, когато ми дадоха шейсе заострени дрънкулчета към второто ми пушкало със сериен номер ИМ 246576 (ще го помня винаги!), едни такива две железа, абе такива – като извити вафли, размекнати от слънцето морени с фъстъци, където да напъхам дрънкулките и чантичка в която да ги държа, а после ме изпратиха да охранявам периметър отговарящ като площ на Невша и съседното село и където два пъти съм подвиквал бъзливо “Стой, кой там?” по посока на вцепеняващ костите шум и тежко дишане и съм зареждал за атоматична стрелба, а то се е оказвало…таралеж!
Убеден съм и двата пъти, когато се случи това, в две поредни нощи, таралежът е бил един и същ, като вторият път бодливата гадина го направи нарочно, защото е знаела, че дори и да стрелям няма да улуча, ако ще да го направя от упор.
Оставял съм си и цялото си бойно снаряжение, там пушки, сумки, каски, ножове, камъни и дърве затрупани под клонки и ланшна шума, за да не дрънчат издайнически, докато се промъквам към ротното посред късна доба, за да търся тоалетна хартия или поне намачкан стар брой на вестник “Българска армия” посредством който да извърша едни специфични хигиенни действия, защото се опасявах да не ги извърша с коприва, каквато имаше в изобилие и в тъмното имаше голяма вероятност да я сбъркам с лапад или бял равнец, та после да не мога да си седна на задника една седмица.
И врабчи лайна съм вадил от рядката си супа в така нареченото “бакарно” където се хранехме, а птиците обитаваха и отглеждаха челядта си още от времето, когато това помещение е станало част от Поделение 36940.
И на вертолет ме качиха – една стара бойна крава “МИ-14” и пилотите ми показаха безспорното си майсторство да овладяват това добиче и да правят с него каквото им е кеф във въздуха.И граната съм хвърлял, а ръката ми е треперела, докато я стискам и се колебая дали да я метна или да я глътна и да се свършва веднъж завинаги с тая мъка.
Мост съм укрепвал с колегите матроси някъде из Долничифликско, с песен на уста и под строй сме ходили да обядваме старо русенско варено и съм изпитвал някаква необяснима и до днес гордост, но съвсем обяснима, когато повече от 1000 човека в парадни униформи запяхме “Български войник” на клетвата ни пред Катедралата във Варна и настръхнах от чувството, както и това, че видях баща ми да реве из публиката, макар той да не ме виждаше.
Тогава всички налични родители, близки и роднини ревяха и подсмърчаха, защото знаеха, че техните момчета са там из множеството от униформи и пеят за България.Дали всичко това и още много други казармени и войнишки работи са ме направили по-храбър?
Да, сигурно – наред с безбройните неща и ситуации от живота въобще, но именно сред дисциплината и войнишките порядки добих реална представа, какво е чест и мъжество.Честит ден на Храбростта и на Българската армия!
Иван Иванов
