Това е първият пост, който пиша след поредния бан. Този път беше 3-дневен. Та започвам с него, защото става дума за случка, който дълбоко ме впечатли. Който иска да чете, който не иска – негова воля…
Имам вредния /и мързелив/ навик да хвърлям от балкона на 8-ия етаж, пред входа на блока, на котките от квартала по някое и друго мръвче – я търкълце саламче, я парченце кренвирш, или и риба – каквото има…
Обикновено им изнасям в пластмасова чинийка нощем да “пируват” като хората, но сега по обед ги видях – бяха се събрали три. Гледам да не минават хора, за да не ме гледат накриво, че хвърлям отгоре. Та започнах да ги храня и изведнъж… откъм кофите за боклук в съседство към входа се приближи клошар.
Възрастен човек, който започна да събира парчетата салам и да ги яде…. Нямате си на представа как се почувствах. Не искам и да разказвам, всеки на мое място би го преживял по свой си начин.
И си помислих: Господи, какво тук значи някъкъв си Киро, Слави, Бойко или който и да е друг от вакханалията, с която сме засипвани?!
Животът е другаде, животът е съвсем друг, ако изобщо може да се нарече живот….
Странно ми е, пиша спонтанно , дори усещам как такива като примерно Станоев или Пепи Фотев или някой друг жълтопаветник ще ме “лайкнат” с хилещи се и превиващи се от смях човечета.
Защото за тях това е някаква последица от “комунизма”, Путин или БСП /например/. Но това е друга тема. С друга диагноза.
Не посмях, а и нямах сили да сляза и да дам нещо повече на този човек. Дори се скрих, за да не гледа към мен, че хвърлям отгоре храна, а той я взима и яде…
Срамувах се. От себе си, заради него. След минути вече го нямаше…. А у мен остана само горчивото усещане, че това не е моят свят. И че ми е все тая какво предстои.
По-добро няма да стане. Не мисля да споря, нито да се оплаквам. Просто съм отвратен от всичко.
Валентин Георгиев