Известният ексдепутат Иво Атанасов: Няма да ми повярвате, но ето какво се случи с мен в кварталната градинка

Едва ли има човек, на когото не са искали пари на улицата. Стотинки или левчета, за които е ясно, че нуждаещият се няма как да върне. И всеки е постъпвал според джоба си, но и според способността си да съчувства. Така започна историята си в личния си Facebook бившият депутат Иво Атанасов. 

Ето какво разказа още той:

В случая обаче ставаше въпрос не за два-три лева или за пет-десет, а за повечко. Непознатият младеж, който се доближи до нас в кварталната градинка, нямаше вид на изпаднал. И докато обясняваше за какво са му нужни парите и как утре ще ги върне, се опитвах да разбера дали е искрен, или за своите около тридесет години вече се е изпекъл в лъжите.

В предишното време не бих пристъпил към тази тема. Пък и никой не би прочел написаното. Честността дотолкова се беше превърнала във всекидневие, че беше ненужно и дори неуместно да се морализаторства. Станала беше ценност, казано на днешен език.

Спомням си онези кътове на честността по време на ученическите лагери и бригади. Зареждаха се с вафли, бисквити, детски закуски, бонбони, лимонади, всеки взимаше, каквото предпочита, пресмяташе колко струва и оставяше нужната сума на определеното място. Ако нямаше точни пари, даваше повече и сам си взимаше рестото. Без продавач и без дежурен учител, който да следи някой да не открадне. Без охранители и без камери. И винаги сметките излизаха точни.

Честността беше характерна не само за децата, но и за възрастните. Още ми е пред очите касиерът в първата ми работа. При получаването на заплатите чак се разгневяваше, ако си позволиш да му оставиш лев-два – бързо ти ги пъхваше в ръцете или в джоба. А ако излезеш, зарязвайки стотинки на бюрото му, отваряше вратата и ги хвърляше след теб в коридора.

Сега е друго. Лъжата е на почит – не само в политиката, но и в бита. Всеки ден по телевизиите и в социалните мрежи потърпевши се оплакват как са били измамени от приятели и дори от най-близки роднини. Някои пък публично се заричат, че повече няма да помагат на никого.

Да, всичко това ми е ясно. Аз самият съм бил разочарован не от един или двама, на които съм откликнал в труден за тях момент. Но… дадох парите.

Ден по-късно момчето ми звънна, както се бяхме уговорили. Трябвало да остане до късно в работата и нямало как да дойде на уречената среща. Не, не исках веднага да си кажа, че започват познатите увъртания, може би защото ми се щеше поне да отложа болката от поредната загуба на вяра. Добре, че не прибързах. Момчето излезе почтено и след още един ден ме зарадва истински. И не заради върнатите пари – част от тях му оставих като поощрение за честността. А заради приятното чувство, че все още се срещат такива хора, и то млади. Заради надеждата, че не всичко е загубено.

Със съпругата ми бяхме толкова окрилени, та чак почистихме до шушка кварталната градинка