Днес пред очите ми убиха жена. В Ботевград. На излизане от града спирам на пешеходна пътека. Давам път на жена. Сигурно е искала да се прибере, напазарувала е, ще приготви вечеря – дали не се подаваше франзела от чантата. Дори ми кимна, усмихна се и… прекрачи в смъртта. Черно БМВ по другото платно. Вече съжалявам, че съм й дал път.
Иска ми се да върна няколко секунди назад, да не й давам път, да се превърна в онази стена от арогантност и самодоволство, които ще й попречат да нагази в смъртта. Но те прекрачва, БМВ то лети. Удря я с левия фар, тя изхвръква и не знае, че ще вечеря с Бог тази вечер.
Фарът я изхвърля нагоре, тя се опитва да литне към Бог, но се сеща, че я чакат вкъщи и пада върху капака, после пак излита… И чак когато се удря в стъклото на БМВ-то то спира. Не от спирачките, а от нея. Тя се претъркулва и попада под колелата.
Събират се хора. Спирам, давам аварийни… И никой, ама никой от насъбралите се не иска да свидетелства. От трийсетината сеирджии. Ни-кой… Абсолютно никой. Изчаквам полицаите, линейката отнася… И виждам как трийсетина мъртъвци се прибират вкъщи, за да разкажат… А после лягат и със сигурност не сънуват. Защото те живеят във сън и се събуждат, за да заспят…
Христо Стоянов