НЯМА ДА МИРЯСАТ – ДОКАТО НЕ НИ ПРЕВЪРНАТ В КАТУН

Народа го има – все още. 
Може да състрадава – все още. 
Може и да се гневи за нещо смислено – все още.
Но отдавна е загубил инстинкта си за самосъхранение. 
И позволява да го използват скотски – по всеки повод. 
Така и състраданието, и гневът му скоро окончателно ще станат фалшиви – полезни за Политическата Секта и унизителни за самия него.
    
Ако влезем в „по-висок детайл“, както се изразява езикотрошачът  Кирчо, животинското изстъпление в Стара Загора изглежда още по-стряскащо, стига да се замислим за онова, което го е породило  – както и за онова, което ще последва. 
Много по-вероятно е обаче скоро всичко да бъде забравено – главно заради досадните опявания на медиите. 
И това зверство да бъде изпратено там, където му е мястото – в каталога на постиженията на „Нова България“. 

Ние винаги избягваме да си причиняваме неудобството да се вглеждаме по-издълбоко в случващото се, затова и винаги оставаме заседнали в блатото – ни напред, ни назад, тръгнали сме сякаш изначално за никъде. 
И това, като че ли ни е удобно, убеждението, че сме „за никъде“ ни спестява много усилия. 
Да вземем да извезем тези думи най-сетне и на байрака си.
    
Господинов/писателят направи „афоризъм“ от варварството, ето така: „Патриотизмът им татуиран, ножовете им макетни, свободата им – смърт“. 
Този лаф трябва да изглежда като ефектно обобщение, само дето истинските писатели си падат по друго – най-вече във вглеждането в същината на една история. 
Ако тя е важна, вглеждането ще ни отведе, тъй или иначе, и до Душата на Народа. 

Преди време Г. обобщи на едро и „онова“ време – сведе го до производството на лимонови резенки. 
Клетото, непретенциозно лакомство трябваше да понесе вината за всички грехове на соца. 
Сега макетното ножче може би трябва да е „образът“ на светлото европейско настояще – така изглежда, ако решим да спекулираме. 
    
Прозрението на Г. бе илюстрирано с фотос на мъжка ръка, на която е татуиран надпис „Свобода или смърт“. 
Сега да използваме техниката на „по-високия детайл“, практикувана от ПростоКирчо, и да се запитаме: ако същият надпис бе татуиран на някоя част от Кирчовото тяло, по на място ли щеше да бъде? 
Хайде, вдигнете глава от лимоновите резенки, макетните ножчета и писателските локуми – и се замислете по на едро. 
Да – или не? 
    
Споменавам Кирчо, защото го видяхме на един от протестите, все така ведро ухилен – някакъв клал 400 пъти едно невинно девойче, а нашият „детайл“ си се хили. 
Той така ще се хили, дори да обявят свършека на света. 
    
„По-високият детайл“ в случая е друг: Кирчо ви дава знак, че отново ще ви приватизират – те това и правят от трийсетина години насам. Приватизираха ентусиазма ви от „Промяната“ и накрая ви изкараха глупаци; приватизираха стопанските достояния на държавата и всичко останало – докато не ви оставиха без дъх и не ви превърнаха в истински голтаци. 
Поне откъм надежди това е повече от сигурно. 

В няколко – три-четири големи, витринни градове може да оспорват това твърдение. 
Но тогава си спомнете, за какво врякахте само преди три години – през „бунтовната“ 2020 година – и какво се случи после. 
Спомнете си и какво не се случи. 
Няма да е учтиво, ако ви кажа, че бяхте нещо като боновете от работническо-мениджърската приватизация. 
Но си бяхте точно това: фалшиви билети за една фалшива постановка. 
    
Народа отдавна няма никакви шансове в тази игра. 
И не е ясно, какво трябва още да се случи, за да напусне безполезния миманс – масовката, от която нищо не зависи. 
Или поне да разбере, че Сектата издевателства над него не по-малко варварски от Старозагорския касапин.
    
Кога най-сетне Народа ще излезе да протестира за самия себе си – да започне истински да състрадава себе си, да заобича и себе си?
Има ли шанс да прогледне зад шашмата за макетните ножчета – и да осъзнае, и да им каже, че го дерат с касапски ножове?
    
Зад баналното лафче на Г. се мъдри огромна лъжа. 
Не татуировките и макетните ножчета са съдбоносния проблем. Хранениците от артелната на Сорос обаче никога няма да кажат и половин дума за този проблем.  
    
А той е, че тук голяма част от Истината отдавна е погребана, и то в неизвестен гроб. 
И е заменена от безнаказаното Мърсуване. 

Не остана „по-едър“ политик, който да не се оплаче, че не е случил на Народ. 
А кога вие ще си признаете, че не сте случили на политици? 
    
Кога ще преодолеете срама си, че гласувате за анонимни негодници, гласувате като Сивушка „На браздата“.  

„… Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.
Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.
Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша…“

Кога ще схванете, че ще сте се „пречистили“, само ако между вас – на спонтанните ви протести срещу поредното варварство на несретния ви живот – няма нито един политик? 
    
Какво търси при вас ПростоКирчо, примерно – с каква „свобода“ ви е дарил този измамник, та за пореден път го изпирате? 
    
Свободата? Наясно ли сме, каква цена плащаме за нея – или както се питаше един писател: „До каква степен можем да се абстрахираме – в името на свободата – от човешките си чувства, преди да сме се лишили окончателно и от човещината, и от свободата си?“
    
Има ли изобщо предел поносимостта ви към Лъжата? 
Гневите се на съдебната система – но кой от десетилетия я премачква, за да я направи по свой образ и подобие? 
    
Всеки разумен човек знае, каква е разликата между истинския и притворния патриотизъм. 
И едва ли ще се повлияе от един шедьовър на Мърсуването: когато патриотизмът е приравнен с изстъпленията на някаква мутра. 
Това е безподобно мърсуване, което заслужава два „Букър“-а. 

То е и знак за нещо, далеч по-тревожно: любовта/предаността към Татковината трябва да бъде изтръгната като ненужнен плевел.  
    
Няма да мирясат, докато не ни превърнат в катунари, отвявани там, където му скимне на Големия Вятър. 
Готвят се да затриват най-важните „маркери“ от Историята ни, колкото са останали. 
Сега Румяна Бъчварова настоява да се смени името на патриаршеската катедрала „Александър Невски“. 
Какво ще го сменяте – направо събаряйте, на катунари и църквица някаква не се полага, какво остава за катедрален храм. 

Повечето от политиците ни се държат като „префърцунени варвари“ – и това изобщо не ги притеснява. 
Едва ли са чували фразата – „Господ избира музиката, по която хората танцуват“ – но се имат за божества, по чиито фалшиви звуци хората трябва да се клатушкат в танца „за никъде“.  
    
Но работата съвсем не е само до налудните мераци на хора като Бъчварова. 
Те са само фрагмент от атаката срещу православието. 
Ние обаче все по-често не си даваме сметка, в какви съдбоносни проблем сме нагазили – нали все се крием зад онова „за никъде“. 
А изглежда, че и вече окончателно сме претръпнали и от собствените ни трафиканти на злословия срещу нас. 
    
Но за катунари сме подходящи – поне според новите ни чорбаджии. 

Кеворк Кеворкян