За учителката, която днес не би могла да съществува

Другарката Надежда Гъркова. Учител по български и литература. 

При нея шестица означаваше терор и такова познаване на граматика и правопис, че сънувахме подчертаването на синтактичния разбор. За шестица учехме наизуст стихосбирки, учехме проза, участвахме във всички национални фестивали, задължително на олимпиади по литература. 

Беше мой ред да рецитирам стихотворение от “Епопея на забравените” и тя ми каза: Кочо. Помолих да напиша стихотворението на лист, ще седна на първия чин, за да ме гледа. Не – да го рецитирам. Стоя, потя се и мигам. А Гъркова лесно се вбесяваше: 

– Или рецитираш от дъската, или двойка!
– Ама, другарко…
– Защо не рецитираш?
– Защото…плача…
– Ми, реви!
– А може ли от място?
– Добре, от мен да мине!
И няма мърдане! 
Като стигнах до
“Перущице бедна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!”, вече плачех. В края на стихотворението хълцах през сълзи. Гъркова плачеше, половината клас също. Свърших последната строфа, която е смазваща със своята сила и замръзнах. 
– Седни си – прошепна Гъркова, дойде до мен и ме докосна по рамото.
От днешна гледна точка знам, че е била права да ме задължи да рецитирам. Моята дъщеря вече не трябваше да учи наизуст, не трябваше да познава душата и богатството на най-великите стихотворения в литературата ни. И пак със сълзи четох от Епопеята и опитвах да докосна вече липсващите струни в израстването чрез литературата.

И още една случка с Гъркова.

Началото на 6 клас и първо домашно: “Как прекарах лятната ваканция”
Пиша с мерак, с вдъхновение и другарката първа ме изкарва на дъската. Чета, чета, бая страници бяха. Накрая тя казва: 
– Няма как това да си го написала сама! – а вътре едни природни картини, Дунав пред буря, небето, водата, птиците, аромата – литература от секъде.
– Съвсем сама писах, другарко!
– Не, тука майка ти е помогнала, признай!
– Никой не ми помогна, другарко! А това на Дунава се случи на 13 септември, съвсем ми е живо!
– Не ме лъжи! Майка ти е била до теб!
Точно в този период нашите правеха основен ремонт на апартамента и бяхме първи във входа, които сложихме теракота в антрето и кухнята и понеже входната врата не можеше да се отвори заради новото ниво на плочките, а тя беше дървена, трябваше да бъде скъсена. Баща ми сложи легнала вратата на стълбищната площадка и с ножовка започна да я реже, а мама беше за тежест от едната страна. И аз обясних на Гъркова:
– Ама, другарко, мама беше върху вратата, а татко я режеше!

Класът изригна в смях. Заваляха въпроси къде точно е срязана майка ми.
Гъркова взе чистичкия ми бележник и написа две оценки: български език слаб 2, литература – отличен 6. И да съм запомнела, че двусмислието е ярък пример за некадърност. До ден днешен се следя сама като хиена за двусмислия. 
В наши дни Надежда Гъркова не би могла да съществува. В наши дни от родителите зависи да убедят децата си, че грамотността е безценна и че книгите са основата на всичко.