ЛЯТОТО НА БЪЛГАРИНА 2024

С пластмасова чаша в ръка, пълна с фалшив алкохол, изкарал от кадъра хладилната чанта, седящ на посивяла от слънцето полиуретанова маса и казващ “наздраве” на душманите си. Така самотно преминава лятото на българина, човекът на 21 век.

Сниман в басейн, пред чужда кола, на китайски шезлонг, с вечното “кафенце” или “биричка”, цъфнало екзотично дърво, отгледано от чужд градинар, българите се борят само за едно – да покажат кеф, да покажат на другите българи, че са за завиждане. Че могат да си го позволят. 

Какво да си позволят? Да си позволят предефинирания лукс на филмите и сериалите, картинката на богатите, имитирана от лъжливите бедни, търсещи признание чрез притежание на боклуци. Нищо повече.

Не знам коя камбанка звънна в черепите на днешните българи, но те нямат друга цел и друго съзнание – освен показно да демонстрират как са се превърнали в бълхите на консумацията – барбекю от китайска ламарина, надуваемо басейнче одобрено от ЕС, месо от Дания или морски продукти от Фукушима, уникални салати и десерти със съмнително авторство и всичко това в чинии, чинии, чинии, армия от чаши, планини от недоядена храна, полупразни бутилки и полупълни човеци, които са се наредили един до друг в последното нечовешко състезание по надяждане, надпиване и заяждане – свършващо с фотофиниш на завистта – “ вижте ме кой съм, вижте докъде стигнах, вижте как съм, много съм добре, нали…”

Нещо им стана на българите. Преди се снимаха на комбайни и при леене на стомана и бетон, снимаха се на сватби и войнишки изпращания, пред станове и многомашинни заводи. Богове на проката, недовършения челик.
Днес те са богове на консумираният лукс, дефиниран като показното на бедняка, човекът със стоте заема, жената със стоте спонсора, децата с новото познание, че трябва да си купувач, ядяч, пияч, горделивец с НИЩО, написано на латиница рекламно НИЩО.

Щеше да е виц, ако държавата не умираше. И умиращата държава е на снимката, но зад кадър. Тя ще умре утре, днес дай да сервираме още една порция чутовна, фанфарна показност, че сме добре. И когато сме най-зле, така да сме. 
Българите усещат, не – те знаят че са най-зле именно сега от цялата си 1300 годишна история и като в агония показват, че са щастливи въпреки сенилността си, демографията си и емигриралите си деца. Пожари, политически кризи, държавно разпадане, обществена неадекватност българите лекуват с хероина на горделивата евтина снимка от плажа, сякаш са родени на Хавай, сякаш авторът измислил българите им е завещал брега на измисленият Тимбукту, където е вечно слънце, вечно безделие и вечен секс някакъв. Пържени пластмасови грехове, мечти на скара, десерт от недояденото ядене на смъртника наречен цивилизация.

Робите с обществения басейн и зилотите с чуждата яхта, философите на опакованите храни и пазители на лошите зъби. Това се вижда във автопохвалата , самоизтъкването на българина днес.
Той крещи отчаяно колко много може да си позволи и колко малко може да изходи от токсините на фабричния свят. Някъде в сърцето му е останал спомен, че всичко това не е важно, тоя кеф, тва фукане са противни на Господа… ама иначе какво?!
Българинът вече е забравил за какво се ражда. За борба като предишните българи? За слава? За историята, за постиженията, за труд, за децата, за мечтата, за рода, за родината… имаше нещо такова, но тия неща ги откраднаха, други изгоряха.
Затва – дай да си кажем наздраве докато умираме. Когатсменайзлетакадасме.

Мартин Карбовски

Lentata.com