Френският актьор Ален Делон почина на 88-годишна възраст, предаде Франс прес, като цитира изявление на трите му деца. “Ален Фабиен, Анушка, Антъни, както и (кучето му) Лубо съобщават с огромна скръб за кончината на баща си. Той почина мирно в дома си в Души, заобиколен от трите си деца и семейството си”, се казва в изявлението.
“Семейството му любезно ви моли да уважите личното им пространство в този изключително болезнен момент на траур”, се казва още в изявлението.
С ангелската си красота и неповторимо присъствие френският актьор, роден на 8 ноември 1935 г., направи революция в киното във филмите на Клеман, Мелвил и Висконти, припомня “Фигаро”. Неговият лаконизъм беше легендарен. Той нямаше нужда от дълги тиради, за да изрази ужаса на г-н Клайн (1976). Делон създаде поредица от шедьоври и съблазняваше гениални режисьори. Сравняваше ги с диригенти на оркестър, а себе си наричаше тяхната първа цигулка. Кой друг можеше да впише Клеман, Антониони, Висконти, Лоузи, Мелвил в автобиографията си? Той беше Суан, Зоро и Шабан-Делмас.
Той играеше Сименон, работеше на стари години за Годар, след като в младостта си беше отбягван от Новата вълна. През цялата си кариера той бе сравняван с неговото алтер его Жан-Пол Белмондо. Двамата се изправиха един срещу друг в Borsalino (1970), срещнаха се отново в Une chance sur deux (1998). Делон и Белмондо изнесоха френското кино на плещите си. В един момент той се почувства малко самотен. Полицаите и бандитите губеха своята привлекателност. Хората, които уважаваше, изчезваха един по един. Подобно на Клинт Истууд, той премина към режисурата.
Може би дълбоко в себе си той все още беше онова малко момче от предградията, чиито родители се бяха развели, когато той е на четири години, детето, настанено в приемно семейство, което играе в двора на затвора във Френ и което бе предпочело по-късно да се запише за Индокитай. Той празнува 20-ия си рожден ден в затвора в Сайгон. „Направил съм почти всичко. Само Христос не съм играл”, казваше Делон. Този Скорпион бе отказал куп роли: “Кръстникът” (това ще да е Пачино), „Макс” (добре дошъл, Пиколи), “Дивият” (ето го Монтан). Той бе нетърпелив и обидчив. Животът за него беше ринг. Във филма “Самураят” Джеф Костело казва: „Никога не губя. Никога наистина”. Това бе формулата на Делон.
Сред последните изображения, които Ален Делон оставя след себе си, ще бъдат тези на изтощен джентълмен, позиращ с децата си – Антъни, Ален-Фабиен или Анушка, в прояви на синовна любов, подбрани за социалните мрежи и съдебните зали. Лош римейк, за който той не се беше подписал. Вече няма да има Ален Делон. Епитафията му беше готова: „Често страдах, понякога грешах, но обичах. Аз живях и в това престорено битие, създадено от моята гордост и моята скука”. Ще трябва да свикнем да живеем в свят без него. Всички сме сираци от годините на Делон, пише “Фигаро”.
Гласове