Аз съм от това поколение , когато децата пред блока бяхме повече от паркираните коли
…когато се викахме през прозорците, вместо да си пишем съобщения. Когато ожулените колене бяха знак за добър ден, а не за нещо, което трябва да крием.
Бяхме от онова време, когато ключът стоеше под изтривалката, а доверието беше по-голямо от страха. Когато лимонадата в стъклени бутилки беше най-сладката награда, а първата любов започваше със свенлив поглед, не с двойно прочетено съобщение.
Спомням си вечерите, когато родителите ни викаха да се приберем, а ние се молехме за още пет минути игра. Тогава приятелствата не се нуждаеха от „заявки“ и „потвърждения“ – те просто се случваха, някъде между ластика, гоненицата и споделената филия с лютеница.
https://www.facebook.com/groups/421053953217868/permalink/999683108688280