Доктор Неделя Щонова е извор на щастие и вдъхновение.
Тя пусна поредния си разказ за доброто, което съществува.
Ето какво споделя тя:
С вълнение … искам да кажа …
Доброто още е живо.
Медицината никога не е била само наука. Тя винаги е била разказ за човешката крехкост, за чудото на възстановяването, за неведомите пътища, по които мозъкът, духът и тялото намират своя път назад към живота.
Да бъдеш лекар означава да се потопиш в чуждите истории, да ги приемеш като свои, да разбереш, че всяка диагноза е съдба, че зад всяко болно сърце има човек, който някога е бил дете … с мечти …
Днес искам да изразя почит към тези, които не просто практикуват медицина, а въплъщават нейната същност.
Д-р Георги Горанов – началник на Отделението по Инвазивна Кардиология в УМБАЛ “Свети Георги” – Пловдив, удостоен с титлата Лекар на годината. Във време, когато титлите се обезценяват, неговата означава нещо рядко … майсторство, преданост, чест, професионализъм, емпатия!
Доц. д-р Кирил Атлиев. Началникът на Спешното. Място, където времето се свива до няколко секунди. Където всичко е ръб … на живота, на смъртта, на възможното и невъзможното. Той стои на този ръб всеки ден.
И от все сърце искам да благодаря на един млад човек, който ме трогна и респектира дълбоко. Никола Дойчев – студент медицина, шести курс. Младостта обикновено бяга от болката, но той избира да върви към нея:
– Мястото ми е тук, в шокова зала, при лекарите, в Спешната помощ. Тук съм от първи курс.
В тези думи има нещо толкова красиво, почти поетично. Изборът да се грижиш за другите. Да раздаваш времето си, съня, себе си, за да може някой друг да продължава напред. В свят, който насърчава лесните пътища, този човек избира най-трудния.
Сега … когато все по-често ни се струва, че губим посока …
Много искам да споделя, че доброто още е живо.
Някога един мой пациент ми каза:
– Не помня лицето на лекаря, който ме спаси. Не помня дали имаше бръчки, дали носеше очила. Но помня ръката му. Помня, че беше топла. Помня, че стисна моята ръка, когато потъвах. И тогава усетих, че все още ме има. Че все още някой ме държи тук. Не ме попита кой съм. Не ме попита дали съм бил добър човек, дали заслужавам втори шанс. Просто беше там. В мига, когато въздухът натежаваше, когато границите се размиваха, когато животът и смъртта бяха две лица на едно и също нещо. Аз му повярвах. Не защото обеща, че ще оцелея. Не защото каза, че всичко ще бъде наред. А защото неговата топла ръка ми каза всичко, което думите не могат:
– Аз съм тук, до теб. Ще се боря за теб. И заедно с теб.
И да! Има такива прекрасни лекари, които са до теб! Точно когато трябва.
Днес. Излизам от скенера. И виждам пред скенера един човек в количката си. Очите му ме намират в пространството. Той се вълнува. Маха с ръце, пламва от някакво вътрешно огънче:
– Д-р Щонова, само по телевизията Ви гледам. Сега … на живо! Направете предаване за “Съдова хирургия” на УМБАЛ “Свети Георги” – Пловдив. Те ми спасиха живота!
И после, с глас на човек, който знае какво е да живееш след края, добави:
– Е … нямам крак …
Посочва надолу.
Където нещо е липсващо.
Където има нещо, което няма да се върне никога.
Няма горчивина.
Няма жал.
Няма самосъжаление.
Гласът му е ясен като звън на стъкло:
– Но вижте каква пролет се е задала навън … Нямам крак. Но имам пролет …
Нямам крак. Но имам пролет.
Тези думи не са само за мен.
Те са за всеки, който е загубил нещо.
Те са за всеки, който някога е мислил, че без част от себе си ще бъде по-малко жив.
Този човек сияеше.
А количката съвсем не ми приличаше на количка … не беше количка … беше крило.
И с всяко движение летеше по-бързо и по-високо.
Към една невидима малка зелена тревичка, която пробива през студената земя.
Защото животът не е това, което ти липсва.
Животът е онова, което усещаш, когато вдигнеш глава и видиш, че небето е все още там.
Всичко днес беше най-невероятната пролет.
И беше повече от чудо.
Беше вяра.