Създателката на “златните момичета” Нешка Робева: Силите ме напускат за нови спектакли

Ванга ми заръча “ке пишеш книга!”, време е да разкажа живота си

КОЯ Е ТЯ

Нешка Робева е родена на 26 май 1946 година в Русе. Състезава се в националния отбор по художествена гимнастика, участва в 4 световни първенства. Вицесветовна шампионка и сребърна медалистка е в многобоя на първенството във Варна, носителка на още 8 медала от световните първенства, заслужил майстор на спорта. Като треньор създава “златните момичета” на България. За четвърт век нейните възпитанички печелят 294 медала от големи първенства, 7 абсолютни световни титли, 10 европейски и две сребърни отличия от олимпийски игри. От 2000 година печели сърцата на българите и с творчеството на нейната трупа “Нешънъл арт”.

– Г-жо Робева, в края на миналата година за пореден път вдъхновихте публиката със спектакъла “Шампионите”. Какво означава шампион за вас и кои са те всъщност?

– Бях обещала, че ще направя още един спектакъл, и то през 2023 г. Отложих го – просто не намерих сили. През 2024 г. вече нямаше място за отлагане. Пътувайки с колата, чух по радиото, че България има златен медал в мажоретния спорт. Не бих обърнала внимание, ако преди няколко години, правейки спектакъл в Шумен, не ми бяха показали композиция, завоювала златен медал точно в този спорт. Когато чух, че отборът на Пазарджик е световен шампион, си казах – да, ще ги включа в моя спектакъл. Тогава си зададох въпроса – какво е това шампион? Този, който има “златен” медал, или всеки, който тръгва да търси и преодолява върхове, без значение в коя област? Този, който не се спира, нито се страхува от трудностите, който е в състояние дори да преживее провал, но да се изправи, и дори без още да е поел въздух, да продължи! Това е шампионът.

– Представлението беше обявено и като последното ви шоу. Наистина ли е така и върху какво сте насочили силите си в момента?

– Това беше последният спектакъл. Силите ме напускат, все пак гоня 80 г. Трябва да призная, че най-много ми тежи това “трябва!” Започвам да бягам от всяко нещо, което съдържа “трябва”.

– Знам, че в момента пишете книга, докъде сте стигнали и какво е основното послание в нея?

– Е да, вярно е. И това трябва да направя, но тук отговарям само пред себе си и пред леля Ванга, която я заръча.

– Разкажете малко повече за тази заръка.

– Заръча да събирам интервютата си, “оти ке пишеш книга!” Една приятелка се шегува, че Ванга е казала, че ще пиша, което е различно от “ще напишеш!”. Каза го преди много години, но аз все не можех да реша, какво точно трябва да пиша. Защото да пиша колко медала и ордена сме взели, колко “ах” и “ох” съм чула, ми звучи нелепо. Наслушах се на самохвалства, начетох се на “обновени” автобиографии, а за спортните резултати си има статистика. Трябваше да мине време, да си отидат доста хора и да стана свидетел на пропаганда, за да реша, че е крайно време да се опитам да разкажа живота си.

– Има ли пророчества на баба Ванга, които ви е споделила за бъдещето и все още не са се случили?

– За моето бъдеще? Да, имаше едно твърде сериозно, което няма да се случи и знам защо. Пророчества има, но има и свободна воля. Избрах да не се случи.

– В момента живеете в софийското село Трудовец, какво най-много ви харесва там?

– Всичко ми харесва! Особено сега, когато само за една нощ дърветата разцъфват. Пълно е със зюмбюли. Лалетата тръгват. Всичко е нацъфтяло, тревата никне с минути, а земята сменя кафявото покривало със сочно зелено. Ако ме оставите, мога да разказвам с дни и нощи за красотата, с която съм заобиколена. И за животинките, и за песента на птиците, които буквално са полудели!

– Поддържате и градина, какво си отглеждате и какво ви дава работата със земята?

– Неудобно е да си приписвам това, което не умея и не успявам да свърша – помагат ми. Тази зима не съм купувала лук, нито подправки. Страшно се гордея – консервирах и чушки, и домати, и въпреки че развалих много неща, успях да направя и туршия. Вярно е, че някои станаха в течно състояние, но не губя надежда – все някога ще се науча. Лападът, киселецът, копривата вече са готови. Посадих балучки, спанак, магданоз, салатки – всичко върви. Всяко изникнало стръкче ме радва и създава такива емоции, че започвам да се присмивам сама на себе си.

– Как ви приемат съседите?

– Имам добри съседи. И от пришълците като мен, и от кореняците. Съветвам се с тях. Учат ме и са готови да помогнат.

– Гледате ли животни?

– Е, да! Ако бях по-млада, щях да искам да имам и козичка, и агнета, и кокошки, патета. Сега се задоволявам с кучетата и котките, които са част от семейството ми. Забавляват ме, пазят ме и живеят в невероятен сговор. Интересни са и са изключителни пазачи наистина. Не допускат никой – нито хора, нито животни да минат, дори по улицата, без да съобщят. Безкрайно любвеобилни са. Дори на съседа алабайката Дуда лети от баира, за да ми се обясни в любов, а аз, щом я видя – търся къде да се подпра, защото иначе – по гръб.

– Обичате ли да се връщате към миналото и носи ли ви носталгия то?

– Обикновено не, освен когато чуя плямпалата по телевизията да ми обясняват какво е било тогава, когато аз съм живяла, а те не са били дори в мечтите на родителите си. Сега, когато пиша, всекидневно се връщам в миналото. Интересно ми е, започвам с нещо незначително и потъвам в спомените. Понякога ме водят. Често ме тревожат – трябва или не трябва да им давам живот. Ако се облегна на тях, ако ги запечатам, какъв ще бъде смисълът и изобщо ще има ли смисъл? Мисля, че да.

– Художествената гимнастика се свързва с много лишения. В книгата за вас журналистът Маргарита Рангелова описва всекидневието ви като изключително забързано и без много време за сън. Към днешна дата успявате ли да наваксате с това безсъние?

– По принцип не съм човек, който обича да спи, и никога не съм спала много. Сега, когато не съм обвързана с графици и задължения под часовник, лягам, когато ударя чело в компютъра, отпускам се за няколко минути и пак ставам. Винаги се будя към три през нощта. Леля Ванга беше казала, че това е най-доброто време за писане. Откакто започнах редовно писане, ставам към три, пиша или чета, по-късно прилягам и така ще бъде до лятото, когато правя кафе за мен и съседа, който идва да ми помага, сядаме под ореха и “бистрим” политиката, докато изпием кафето. Прибирам се след един и почивам докъм пет, след това пак в градината, докато се стъмни.

– А имате ли все още някакъв хранителен режим?

– Хранителния режим вече го налага възрастта. Тялото подсказва какво и как може да приеме. По принцип сутрин започвам с чаша гореща вода, след нея силно дълго кафе. Обикновено до обяд не ям. Въздържам се от сладко, защото захарта е леко повишена. Пия вода. По принцип не съм от месоядните. Купувам мляко от селото, научих се да го подквасвам в печката и си го правя сама. Купувам си и домашни яйца. Изобщо, ако Жако (б.а. – приятелка от Франция) не е при мен или не трябва да сготвя за някого, си правя циганска баница.

– Кое изгради този ваш твърд характер, с който печелите прозвището Желязната лейди?

– Не зная защо хората са останали с такова впечатление. Не мисля, че съм желязна, особено с остаряването.

– Какъв човек сте всъщност и за какво мечтаете?

– Какъв човек съм, е въпрос с повишена трудност. Най-кратката характеристика, която мога да направя за себе си, е – трудно познаваем и още по-трудно обясним.

– Безспорно най-златното момиче в живота ви е дъщеря ви – Аглика Липчева. По какво си приличате?

– По работохолизма, определено. Аглика е по-добра и всеотдайна майка от мен. А може би и малко повече вторачена в дъщеря си, особено след смъртта на съпруга й. Вече седем години е като орлица над детето.

– Дарила ви е с прекрасна внучка – Рада. Каква е Нешка Робева в тази роля?

– Фактът, че внучката предпочита да пътува до Хасково при другата баба вместо до Трудовец при мен много, ясно говори, каква баба съм.

– Дъщеря ви не тръгва по вашите стъпки, а внучка ви има ли такива желания? Занимава ли се с някакъв спорт?

– Занимаваше се с катерене, стрелба, сега с кик-бокс. Стигне ли обаче до състезание – отказва се.

– Вие сте изключително ерудиран човек, който не се притеснява да изразява мнението си. Какво ви възмущава и впечатлява последно време?

– Мисля, че това е въпрос за ново интервю. Знаете ли, аз и моето поколение вече си отиваме. Мисля, че ние имахме най-големия късмет – да живеем във времена след една тежка, кръвопролитна и унищожителна война. Във времена на вдъхновение и съзиждане, във времена на мечти и непоколебима надежда за бъдещето. Вярвахме, че човечеството е научило и ще запомни уроците и никога повече няма да повтори безумието, наречено война. Оглупяването на народите е нещото, което ме смазва. И най-много ме смазва съзнанието, че сме управлявани от глупаци, които на всичкото отгоре са корумпирани до мозъка на костите си и още по-страшно, че те самите са марионетки. Впрочем – все едно. Това е тема за дълъг разговор.

bgdnes.bg