Касапница по пътищата на страната: Тежка катастрофа на Подбалканския път с ранени, нов ужасяващ удар на „смъртоносния път” край Луковит / СНИМКИ

Двама души са в болница, след като две коли катастрофираха на Подбалканския път. Инцидентът е станал между селата Дунавци и Копринка. Джип, движещ се в посока София, навлязъл в насрещното платно и блъснал другите два автомобила. Участъкът се регулира от полиция.

В един от автомобилите имало едногодишно дете и бременна жена. По първоначална информация те не са пострадали,предаде Нова.

Снимки: Георги Манев, NOVA

На път I-3, между село Петревене и град Луковит, се разигра поредният ужасяващ епизод от безкрайната драма, наречена „български пътища“.

Синьото BMW е смачкано до неузнаваемост. Дървета – съборени. Части – разхвърляни. Колата – изхвърлена в канавката. Причината? Вероятно аквапланинг. Истинската причина? Безотговорност. Несъобразена скорост. И системна некомпетентност зад волана.

ИСТИНАТА: Не само пътят убива. Човекът зад волана също го прави. Хиляди коли минават през този участък всеки ден. Само една – този ден – катастрофира. Това не е капан, а изпит. И някой отново е скъсан.

„На този участък има десетки загинали!“ – гласят коментарите под публикацията на Европейския център за транспортни политики.

„Тотални идиоти има по пътищата!“

„Ако слагахме кръст за всяка жертва, мястото щеше да е гробище!“

Сякаш вече е…

КЪДЕ СА ИНСТИТУЦИИТЕ?

Къде е маркировката, която не се вижда при дъжд?

Къде е адекватното отводняване?

Къде са камерите за контрол на скоростта в критичен участък с история на ПТП-та?

Къде е АПИ, която мълчи, когато трябва да ремонтира, а говори, когато трябва да поеме отговорност?

Аквапланинг? Ограничения? Съобразена скорост? Много от водачите у нас не само че не разбират тези понятия – те дори не се опитват. Защото у нас да караш бързо не е риск. А престиж. Да изпревариш в завой не е лудост. А гордост. Да минеш на мокър път със 140 км/ч не е глупост. А сила.

После – ковчег. Болница. Или късмет – като в този случай. За малко.

А НИЕ, ОБЩЕСТВОТО?

Търпим. Плачем при трагедия. После забравяме. До следващото БМВ. Следващия мокър завой. Следващото „неочаквано“ ПТП.

А ПЛАКАТЪТ НА КРАЯ НА ПЪТЯ…

Смачкан, ръждясал, но все още видим: „Карай бавно, някой те чака.“ Няма по-брутален абсурд от това, че в храстите зад този плакат стои нова смачкана кола. До следващата.

Колко още пъти ще трябва да напишем тези редове? Колко пъти ще снимаме смачкани автомобили, за да повярваме, че пътят не е състезание, а отговорност?

Следващият път може да не се размине.