Когато родителите ми се разболяха от деменция, първо опитах да ги взема у дома, но това се оказа истински ад…

В България има стигма над това да оставиш родителите си в дом за възрастни хора. Синовен дълг е да намериш начин да ги гледаш, ако вече не могат да се справят сами – дали ще ги прибереш в дома си, дали ще наемеш болногледачи, но в никакъв случай не бива да се оставят в дом – това се смята за върховно падение и крайна неблагодарност.

Когато родителите ми се разболяха от деменция, първо опитах да ги взема у дома, но това се оказа истински ад – и за нас, но най-вече за майка ми, която постоянно питаше тези деца няма ли да си ходят най-после, защото вдигат твърде много шум. Да, това са неща, които никой не разказва, когато говори за синовния дълг, но възрастните хора невинаги понасят добре младите и понякога за тях е мъчение да живеят в един дом с млади хора.

След няколко такива произшествия настаних родителите ми в апартамент до нас, където да ги наглеждам. Известно време това работеше добре, докато майка ми един ден си събра багажа и каза, че отива в Пловдив, защото децата й са там и я търсят (мама няма други деца освен мен).

В крайна сметка след известни перипетии (разказвала съм, да не се повтарям) върнах и двамата обратно в Пловдив, в дома им, където наехме първо една, а впоследствие още две жени, за да се грижат за тях. Всички те бяха чудесни хора, мили, грижовни и старателни. Въпреки това родителите ми един ден успяха да избягат. И двамата. Не мога да ви опиша какъв ужас е това да ти изчезне близък човек със заболяване.

Издирвахме ги с полиция и слава богу още на същата сутрин полицията ги намери – не заедно, изглежда всеки от тях беше поел в различна посока. Майка я намерили на пазара, в сравнително добра форма, но татко – на някаква пейка в парка, съвсем неадекватен и изплашен. Скоро след това, може би провокиран от това преживяване, той направи и пристъп на агресия към едната болногледачка и тя се уплаши и напусна. Не я виня, той винаги е бил много кротък човек, но деменцията понякога прави хората непредсказуеми.

Всичко това ми даде ясен сигнал, че не се справям със ситуацията. Запитах се какво би станало, ако не ги открием. Или ако татко нападне някого на улицата и го пребият, преди да разберат, че е болен? Какво ми е по-важно – да са добре обрижени и в безопасност, или аз да съм с чиста съвест, че са си вкъщи и не съм ги пратила в дом. Или може би да си пратя някъде децата, за да не изнервят родителите ми и да ги взема вкъщи? Това гарантира ли ми, че няма отново да намерят сгоден момент и да избягат? Мога ли да обезопася всичко вкъщи, така че да нямат достъп до препарати? До ножове, ножици, лекарства? Мога ли да предвидя всичко, което би хрумнало на хора с деменция – представете си бебета с размера на възрастни хора, които са способни да отворят прозореца и да скочат или да бръкнат в контакта, или да изпият омекотителя, защото са го помислили за айран. (Това са реални случаи, които си обсъждаме в тайните групи на хора с родители, болни от деменция и алцхаймер).

Тогава се запитах какво биха ми казали нашите, ако не бяха с деменция. Как биха постъпили те. И знаех отговора.

Попитах ги искат ли да отидат на почивен дом, където ще се грижат за тях.

Искаха.

Направихме много сериозно проучване да намерим правилния “почивен дом”. Не, няма да ви кажа кой е. Той е добре за тях, но това не значи, че ще е подходящ за хора, които имат други заболявания, друг начин на живот, друга среда, други навици.

Всеки път когато ходех да ги видя, ги питах дали все още им харесва, дали са добре.

Да, хубаво е. Тук сме с колегите. – това беше отговорът на мама. Татко вече не можеше да отговаря съвсем адекватно, но клатеше глава.

Той живя в дома две години, преди да почине, при него болестта се разви по-бързо. Мама е там вече седем години, започна осмата. Още я питам всеки път дали й харесва почивния дом, и на нея продължава да й харесва. Казва, че ще си тръгне някой ден, защото родителите й се притесняват за нея (в главата си тя вече е малко момиче), но ще поостане още малко.

Не съжалявам за решението си. И все се каня да пиша по тази тема, защото поради широко разпространеното схващане, че да пратиш родителите си в дом е срамота, редовно четем за възрастни хора, които са изчезнали. Роднини и полиция ги издирват, но в много случаи ги намират твърде късно. А понякога, и това май е най-страшното, изобщо не ги намират.

Пак по тази причина възрастните хора в селата умират по-рано от възрастните хора в града – нямат достъп до медицинска помощ, няма кого да потърсят, няма кого да повикат, няма кой да им дава лекарствата, да им следи състоянието.

По тази причина и много възрастни хора са самотни – приятелите им вече ги няма, децата им са далеч, те остават без никаква среда. Наскоро в някакъв пост се присмиваха на стара жена, че бавела опашката в магазина, а тя просто е търсила с кого да размени две думи. Самота.

Домовете за възрастни хора изобщо не са страшни. Те са място, на което възрастните имат среда. Имат организирани забавления, има кой да се грижи за храната и комфорта им, да им напомня да си взимат лекарствата, при нужда да им осигури медицинска грижа. Средата е обезопасена е и е пригодена за нуждите им. Там те не са излишни, не са чужди, не са странни, не са изостанали от времето. Те са центърът на света там – обект на грижа, внимание и дори глезене, защо пък да не се поглезят? Цял живот са се раздавали, сега им е времето за тях някой да се раздаде.

Това, разбира се, важи за нормалните домове за възрастни хора. Къщата на ужасите в село “Ягода” не е дом за възрастни хора, а престъпна организация. Това изобщо не искам да коментирам, само пожелавам на тези хора да се озоват зад решетките дълго-дълго време. Лошото е, че дори в затвора не държат хората вързани денонощно, та жалко, че няма да разберат какво е. Но аз вярвам в кармата.

Както и да е, този пост не е за това, а защото исках да споделя малко личен опит. В някакъв момент е възможно родителите ви да не могат да се справят вече сами. Може би нямате възможност да ги вземете при себе си. Или може би ще ги вземете, но няма да им хареса. Може да развият деменция и да започнат да бягат. Има много, много неща, които се случват на хората и никой не е застрахован.

Ако ви се наложи да търсите дом, не очаквайте от първия път да откриете правилния. Ще трябва да обиколите, докато усетите, че сте на място, което би се харесало на родителите ви. Ще иска време, вероятно ще иска и чакане – за хубавите домове има списъци. Ето някои съвети, които може да са ви полезни.

Непременно проверете има ли лиценз домът, това е важно. Не е гаранция за добра грижа, но е гаранция за някакъв контрол.

Не очаквайте лекарска грижа 24 часа – достатъчно е да има доверен лекар, когото да викат при нужда и сестра, която да следи за медикаментите, да мери кръвно и така нататък. Най-важни са болногледачите – те трябва да са достатъчно на брой, да са спокойни, да са търпеливи и да знаят какво правят.

Храната трябва да е съобразена и достатъчна – да има плодове, зеленчуци, млечни. Най-добре да се приготвя на място.

Стаите трябва да са комфортни, да се почистват редовно, да има лично пространство, но най-важното – хората да имат възможност да излизат на двор или градинка, да не стоят затворени.

Трябва да имате възможност за посещения без ограничения. (Може да има някакво ограничение за часовете за почивка, но не и забрана за посещения изобщо).

Пригответе си въпроси, които да зададете предварително. Нахалствайте. Искайте да разгледате всичко. И гледайте.

Особено за най-важното.

Лицата на хората, които живеят там. Усмихнати ли са, спокойни ли са, чистички и обгрижени ли са, комуникативни ли са, или изглеждат уплашени и тревожни, или пък упоени? Как реагират на болногледачите си? Как се отнасят болногледачите към тях – с уважение или пренебрежително? Виждате ли хора по двора, в парка, по пейките или всички стоят затворени по стаите? Имат ли занимания? Имат ли празници, забавления и радости? Поглезват ли ги с малки удоволствия?

Майка ми бавно остарява и докато остарява, се превръща в дете. Намерила си е котка в двора и я прибрала в стаята си – в дома нямат нищо против и й се радват. Болногледачките й лакират ноктите и боядисват косата й, защото тя обича да излежда добре. Винаги е с някакво герданче. Не иска да носи ченето си и яде само мека храна. Не я карат насила. Спокойна е. Не иска да си ходи.

Веднъж ми представи една от болногледачките като дъщеря си.

Не, не ми стана мъчно. Стана ми мило. Отдавна вече нямам угризения. По-важно ми е майка ми да е добре, а не какво ще кажат хората.

С мъжа ми сме казали на децата ни, че ако някой ден не можем да се грижим за себе си или един за друг, да намерят един хубав дом, няма нужда да е най-скъпият, това невинаги е гаранция. Но да е място, където се държат към възрастните хора мило и с уважение. Да ни заведат дотам, а после да си тръгнат без никакви угризения. И да си гледат живота.

Ще пиша отделна статия за грижата за възрастни хора в България и защо не искам да остарея в тази държава, но то е друга тема.

Мария Пеева

https://www.facebook.com/MamaNinjaOfficial