Плачеше майката, бащата, сестрата, братът, дядото, бабата — плачеше цялата рода, защото изгубиха своята кръвчица; нямаше я вече дъщерята на родителите, нямаше я сестрата, нямаше я внучката — увяхна тяхната роза, която дори не бе разтворила докрай пъпката си. Плачеше и цялото село, защото си отиде съвсем млада девойка, като цветче, което току-що разтваряше венчелистчетата на моминския цвят. И плачеше, свел глава, Той — нейният годеник.
По материали на „Коректно“
Тя беше на шестнайсет. На такава възраст човек иска толкова много: да учи, да се облича красиво, да слуша модерна музика, да обича и да живее. За какво друго можеше да мисли? Само за това — да се омъжи за Альоша в хубава бяла сватбена рокля с воал и бели ръкавици, да роди деца и да ги възпита. И да бъде жена само на него, защото обича единствено него.
Трябваше ли по-големият ѝ брат да покани на гости своя другар от казармата?! „Внимавай, малката, да не се влюбиш в Льоша, защото на теб ти предстои да учиш, а на него — да се жени; майка му е болна, а работа у дома има достатъчно“, предупреди брат ѝ Иван. „Колко му трябва твоят войник на мен“, отвърна сърдито Тая.
Цялата рода се готвеше за идването на Льоша: чистеха къщата, готвеха ястия, слагаха трапезата — стараеха се на приятеля на Иван да му хареса. И Тая се беше нагласила. Ето го и госта — дойде с цветя, знаейки, че Иван има по-малка сестра; знаеше, че по-голямата живее отделно. Запознаха се. И още от първия миг си допаднаха. Тая се изчерви и сведе очи. И Льоша се смути.
След двудневен престой гостът си замина. Следваха дълги телефонни разговори и желани срещи — цели шест месеца. Тая, след 9. клас, учеше в техникум, а Льоша работеше. А преди Петдесетница той дойде да я сватоса.
„Таечко, още си толкова млада, не се омъжвай, трябва да учиш — молеше майка ѝ, сякаш предусещайки нещо лошо. — Поучи се поне още година, после ще се вземете, а той ще почака.“ Но Тая не искаше и да слуша. Подаде на сватовете кърпи.
Дали близките отношения с Альоша се отразиха на здравето ѝ, или болестта просто изригна внезапно — но тя се разболя. Нямаше я радостта, докато се готвеше за сватбата и избираше рокля. „Не се радвам, — казваше на майка си. — Сякаш не аз излизам булка. Толкова съм мечтала за този миг, а днес имам предчувствие, че няма да облека тази рокля.“ Майка ѝ я успокояваше: „Какво говориш, всичко ще бъде наред“, ала настрана въздъхваше дълбоко: „Да не дава Бог…“
Когато остана сама вкъщи и пробваше булчинската одежда пред огледалото, Тая неочаквано заплака. Тъга ѝ навя остра болка в ниско в корема. „Бърза помощ“ дойде бързо. В районната болница ѝ поставиха диагноза. На нея не ѝ казаха. Предложиха операция в онкодиспансер.
Тази младичка, симпатична и приветлива пациентка беше обикната от всички — лекари, сестри и събратя по болест. Готвейки я за операция, всички се надяваха на добро — а може би лабораторията греши? Не им се вярваше, че това цветче ще увехне, преди да разцъфти… Но болестта набираше скорост, пълзеше из цялото тяло.
Льоша идваше всяка вечер с цветя. Целуваше я, усмихваше се, разказваше ѝ забавни истории. Трябваше да се види колко щастливи и влюбени бяха. Той знаеше, че скоро Тая ще си отиде, но не я изоставяше — подкрепяше я, топлеше сърцето ѝ с любов. А тя не подозираше за страшната, нелечима болест в последен стадий.
„Ще я изтръгна от болестта с любовта си, тя трябва да живее — тези, които се обичат, не умират!“, каза Льоша на майката на Тая, когато тя, съжалявайки го, го молеше да остави дъщеря ѝ. Той я изнесе от болницата на ръце — не защото не можеше да ходи, а защото искаше да ѝ направи нещо приятно; знаеше, че няма да я понесе по този начин до олтара.
За да не губи кураж, от 1 септември Тая посещаваше свободно занятията в техникума. През ноември обаче прекъсна — силите я напускаха. Олексий искаше да се ожени за нея, да се разпишат, да се венчаят, но родителите на Тая казаха: „Защо? Ти си млад, ще мине време и ще се ожениш“. А Тая живееше с надеждата за чудо. През сълзи се обръщаше към Льоша: „Ние непременно ще се оженим, само да се пооправя. Виж, булчинската рокля трябва да я ушият по тялото. Ще родя деца и ще бъдем щастливи.“ И Льоша, както можеше, я утешаваше, вдъхваше ѝ надежда, макар да виждаше как с всеки ден ѝ става по-зле.
Бяха заедно до последния ѝ дъх. Той я вдигаше, защото ѝ се струваше, че никой няма да я подхване тъй нежно, хранеше я с лъжичка, даваше ѝ да пие. След Коледа Тая си отиде.
До ковчега, в който, цялата в бяло като булка, лежеше Тая, стояха нейните роднини, обладани от дълбока жал; майка ѝ, ломи ръце, плачеше на глас. Той, нейният любим, нейният годеник, стоеше с букет цветя. Стоеше и плачеше, защото се прощаваше завинаги с любовта си. Плачеше селото. И плачеше небето, ръсейки сребристи снежинки, сякаш постилаше мека пътека — последната ѝ пътека.