Българското правителство мълчи за срещата “Тръмп–Путин” в Аляска. Не че няма какво да каже – просто няма кой да му подскаже.
София е в режим на чакалня: първо Макрон, после Шолц и Стармър , накрая някой от Брюксел ще пусне готовото съобщение, което тук ще обявят за „твърда национална позиция“.
Нашата външна политика отдавна е класна стая, в която България е прилежният ученик с празен лист, унизително чакащ да препише домашното от „големите“.
Днес темата е Аляска, утре Киев, вдругиден може да е Пекин. Все едно: важно е да не сбъркаме запетайките, че да не ни се скарат началниците.
Докато Тръмп постила червени килими за Путин, обещава визита в Москва и се обявява за „партньорство“, а Киев брои жертвите от войната, в София единствената стратегия е: „Да видим какво ще кажат другите…“
Когато другите вече кажат, ние ще повторим, но с една седмица закъснение и с гордото изявление, че „България заема ясна и последователна позиция“.
Това не е позиция – това е ехо. Ехо, което никой не слуша.
Ако продължаваме така, рискуваме да изглеждаме не като държава в ЕС и НАТО, а като евтин Кол център за чужди столици, послушно повтарящ фрази, които не разбира.
Ако някой ден България трябва сама да вземе решение, без готово домашно за преписване, тогава ще е ясно колко куха, зависима и продажна е нашата „дипломация“.
Държава, която чака да чуе чуждото мнение, губи правото да има свое.
Велизар Енчев