Кога хората станаха толкова лоши? На какво станах свидетел…

Реших да си спестя малко ходене и се качих за една спирка на тролея. Не подозирах, че ще стана свидетел на ситуацията, в която попаднах, а заедно с мен — и 9-годишната Надежда.

Възрастна дама, видимо объркана, но изключително възпитана, се обърна към единствения друг пътник — мъж на средна възраст — с въпрос защо тролеят не е завил към Лъвов мост, а е поел по булевард Васил Левски.

Мъжът реагира остро, повиши тон и директно ѝ изръмжа, че тролеят пътува за Лозенец. Жената, почти разплакана, започна панически да се оглежда и смутено попита дали не отива към Люлин. Това само го разгневи още повече. През зъби ѝ изсъска, че маршрутът е променен от пет месеца и че щом не може да се информира, по-добре въобще да не ползва градски транспорт.

С плах глас, все така възпитано, жената се обърна към шофьора с въпрос как да стигне до Константин Величков. Това бе последната капка за „добрия самарянин“, който вече с пълно гърло ѝ кресна:

— Какъв Константин Величков? Нали каза Люлин? Ти изобщо знаеш ли къде си тръгнала? Къде живееш? Само създаваш грижи!

Жената през сълзи обясни, че повечето маршрути за Люлин минават именно през Константин Величков. Тогава в разговора се включи и шофьорът, който на висок тон отсече, че ако е знаел, че момчето, което ѝ е помогнало да се качи, не ѝ е придружител, въобще нямало да я пусне в тролея.

Не издържах на тази грозна проява на ганьовски мачизъм и предложих на жената да слезе с мен и Надежда на паметника Левски, за да ѝ помогнем да се прибере.

Тук отново се намеси мъжът:

— Изобщо не се занимавай с нея! Не виждаш ли, че не знае къде е тръгнала? Като не може да чете, да се върне до Сточна гара и да си чака автобуса.

Стигнахме до спирката и аз приканих отново жената да слезе с нас. Тя колебливо се изправи, и тогава забелязах, че освен объркана, е и трудно подвижна. Понечих да се върна обратно да ѝ помогна, но шофьорът изкрещя да си махна крака от стъпалото, защото щял да затваря вратата. Подпрях се, стъпила с единия крак вътре, другия отвън, и се пресегнах да хвана жената.

През това време „добрячкото“ вътре продължаваше да мърмори колко е неприемливо някой да се тутка при слизане, вместо да застане до вратата преди спирката, „за да не бави всички“.

Докато ние с Надежда се борехме да свалим жената, шофьорът изскочи и започна да я избутва обратно навътре с думите:

— Мърдай, мърдай, да отворя платформата, че сега ще паднеш и само ще ми създадеш още грижи! Затова мразя да качвам баби…

На спирката стоеше още един мъж. Стоеше и гледаше встрани. Не се намеси. Не помогна. Просто си стоеше.

След като слязохме и малко се поуспокои, жената каза, че утре ще се разходи отново насам и ще навести Серафим (Руската църква), за да му се помоли повече да не изпада в такива ситуации. После разказа с възторг за спектакъла “Клетниците”, поставен от Пламен Карталов пред Невски. Очите ѝ светеха, докато говореше. На раздяла, с тъга в гласа, изрече:

— Кога хората станаха толкова лоши…

Дамата си е вече благополучно у дома, а ние с Надежда се прибрахме омърлушени.

Marina Vasileva