- В момента проверяваме къщите в Якимово – кой живее в тях и как точно ги поддържа, приютът в Нови хан вече е собственост на храма в селото
- Аз няма да позволя злоупотреби – неведнъж при нас са идвали баби, прегърбени и с бастунчето, а за едната се оказа, че има апартаменти, които дава под наем
- Банковите сметки на фондацията са замразени, не знам какви суми има вътре, дали са пълни, или празни
- След смъртта на баща ми с адвокати опитваме да узаконим имотите за нуждаещи се, документално не всичко е изрядно, има и заведени дела
- Алкохол и сбивания няма да има, ако стане – нарушителите няма да живеят при нас
- Не съм давал обета на отец Иван, защото е трудно! Тръгвайки по пътя му, не съм готов да загърбя всичко
– Отец Григорий, минаха 40 дни от смъртта на отец Иван, създал приюта в Нови хан и домовете в Якимово. Днес кой се занимава с тях и в какво състояние са?
– Мина малко повече от месец, откакто моят баща – отец Иван, почина. В момента с трима адвокати опитваме да подредим и узаконим всички имоти, които той беше създал, за да живеят в тях нуждаещи се хора. Истината е, че не беше уредил много детайли чисто документално. Може би защото е от старата генерация, или пък не е осъзнавал, че се налага да го прави. Сега тепърва за нас започват да излизат имоти с различни статути и дори такива, записани на неговото монашество. Имаме и заведени няколко дела за неплатени сметки за ток и за вода. Неплатени данъци – също. Приоритет в момента е да оправим всички неуредици, които са останали. Искам да стъпим на чисто, за да сме наясно откъде започваме и как. Друго важно е, че отец Иван беше едноличен председател на фондацията “Отец Иван – Нови хан” и само той имаше достъп до банковите сметки. Съответно в момента ние нямаме представа какво се случва с тях. Не знам какви суми има вътре, дали изобщо са пълни, или празни. Те са блокирани и никой не може да провери. За мен обаче това е повече от добре, защото няма да има злоупотреба със средствата на дарителите. Относно състоянието на приюта и домовете – то е добро. Важно е да кажа, че домовете в Якимово не са наша собственост.
– Чия собственост са домовете в Якимово и приютът в Нови хан?
– Домовете в Якимово бяха собственост на фондацията, която отец Иван управляваше. По негово желание обаче ги прехвърли на хората, които ги обитаваха. На тези, които бяха покрай него дълги години. Така поне този ангажимент донякъде ни отпада, защото към днешна дата почти няма необитаема къща там. В момента все пак проверяваме какви точно са условията вътре – кой живее в имотите, колко души са и т.н. Отец Иван ги даваше на хората, които ги пазеха подредени и чисти. Приютът в Нови хан вече не е вече собственост на фондацията, а на Софийската митрополия и в частност на храма в Нови хан, където аз като енорийски свещеник поемам ангажимента за него и съответно за хората, които го населяват.
– Как живеят хората в Нови хан след смъртта на отец Иван?
– Въпреки че сме на прага на зимата и нямаме никакъв достъп до банкови сметки, не търсим подаяния. Момчетата и момичетата, които са раждани в периода, в който приютът отвори врати, днес вече са пораснали мъже и жени, между 20-25-годишна възраст, и работят. Някои вземат прилични заплати и ни помагат. Едни поемат сметката за ток, други водата, а трети покриват допълнителни консумативи. Те милеят за това място. То е било техен дом и само него познават. Израснали са пред очите и в ръцете на отец Иван. Сърчицата им са свързани завинаги с приюта. Аз заставам против това да просим подаяния. Ще избутаме тази зима. Не желая в публичното пространство да се прокламира, че точно ние имаме нужда от нечии пари, защото в това тежко време питам – кой няма нужда? Не е редно да казваме – дайте ни средства за дърва, за храна, за вода. Ще се борим сами, както всяко едно семейство се бори в ежедневието си, защото смятам, че по този начин хората ще възраснат. В противен случай става един порочен кръг, на който съм ставал свидетел. Визирам добрината на баща ми, от която са се възползвали немалко хора. Това нещо искам да се прекрати. Не искам да се сочи в пространството, че отглеждаме неблагодарни хора, такива, които не желаят и не могат да се справят с ежедневните си трудности. Всеки във всяко едно семейство в държавата ни се сблъсква с житейски изпитания и битовизми. Сега ще се опрем на собствените си средства и усилия и най-вече на упование на Бога, без да сме в тежест на обществото по никакъв начин.
– Колко души живеят в момента в приютите?
– В Нови хан в момента са може би 50 души. Толкова е и приблизителният капацитет, защото всичко над тази бройка причинява дискомфорт. Тук е мястото да отбележа, че има и хора, които са в Якимово и на които приживе баща ми не можа да прехвърли дом. Това ще бъде наша последваща стъпка, която ще изпълним като негова воля, но ще се случи само ако всичко е уредено с документи. Трябва да се разбере и каква ще е съдбата на фондацията – тоест юридически да се реши управлението ѝ и кой ще бъде вписан в Търговския регистър. Аз не съм адвокат, но знам, че има стъпки. Не мога да ги кажа, но ежедневно, понякога с часове, разговарям с юристите, а те не са двама или трима, които ни съветват как трябва да процедираме. Лично аз желая всяко едно нещо да бъде изпипано до запетаите и точките, за да се знае къде, какво и за кого се прави.
– Какво ще правите, ако финансовите средства, с които разполагате в момента, приключат?
– Ако стигнем предела си и видим безкрайно много трудности, ще се обърна към бъдещото ръководство на фондацията на отец Иван, което ще бъде избрано, надявам се, до месеци. В случай че изнемогнем, ще се обърнем и към обществеността чрез медиите, но сега се справяме. Осъзнавам, че няма да е лесно. Ще ви призная – безкрайно много се страхувам от всичко. Важно е да отбележа – първо, аз не съм давал обета, който баща ми е дал, защото това е много трудно. Православен християнин съм, православен духовник, и знам, че като дам обет пред Бога, трябва да го изпълня с всяка пора от тялото ми. Тоест да дам всичките си сили, защото имам страх от Бога. На второ място – сега ще се помъча да направя каквото мога за приюта в Нови хан, така че той да продължи своето битие. Дали ще се преструктурира в бъдеще, още не знам, но трябва да намери естествения си път занапред. Волята на баща ми беше такава – домовете в Якимово да се дадат на нуждаещи се хора. Оттам насетне процесът да се приключи. Ние ще продължим да сме ангажирани към тях все пак. Но аз не давам обещание и най-вече обет пред Бога, защото това е много страшно. Би ми коствало много – все пак имам личен живот, семейство, деца. Тръгвайки по пътя на отец Иван, трябва да загърбя всичко, защото баща ми го направи в една или друга степен. Той нямаше време за мен и брат ми, за да може да обръща внимание на хората в домовете. Не ми се иска да лиша моето семейство от внимание.
Искам да ме разберете за какво говоря. Едно е да дам силите си по тих начин, а друго е да отида и да заявя категорично: “Ще го направя, защото това е моето нещо”. Идеята на баща ми беше, когато има един човек в нужда, да дойде в приюта и да получи подкрепа за месец, два, три, половин година или година, но след това да прояви усилия и смелост, да стане и да продължи. Да се изтупа от прахта, да се прекръсти и да се върне в живота си. А не да злоупотребява!
– Имало ли е хора, които са злоупотребявали с престоя си в приюта?
– Да. Заради добрината на отец Иван имаше хора, които живееха в приюта, а си позволяваха да отидат някъде и да кажат: “Там ме хранят, поят, плащат ми ток, храна, вода, отопление, а аз просто си живея”. Това не беше редно и баща ми го знаеше. Бореше се цял живот с него, но някак не успя да ги спре. Аз ще се помъча да го направя, за да няма такива злоупотреби. Неведнъж и два пъти при нас са идвали баби, прегърбени и с бастунчето. За едната се оказа, че имала три апартамента в София и в други градове из България, които отдава под наем. Тоест взимаше си парите, а пред нас се представяше за бедна. Пристигна с окъсани дрехи и с две торби, една кола просто я стовари пред приюта.
– Как разбрахте, че ви е излъгала? Проверявате ли тези, които идват, дали наистина са нуждаещи се?
– Не знаем къде са живели и откъде идват. Показват лични карти, но разследване не можем да водим. Въпросната жена след 6 месеца престой при нас случайно се беше разговорила с друг човек в приюта. Той пък я беше познал – оказа се, че знае неща за миналото ѝ, и ни сподели, че съвсем не е бедна.
– Имате ли новопостъпили след смъртта на отец Иван?
– На прага на зимата по принцип винаги има, но до този момент никой не се е обаждал. Само едно момче ни звъня, но за жалост, му обяснихме, че сме пълни и не е хубаво капацитетът да се надвишава, тъй като става неудобно. Получава се дискомфорт. Стават и кавги, когато са много нагъсто. Всички тези години съм стигнал до убеждението, че когато са прекалено много хора, става нетърпимо. Дори е имало злоупотреби с алкохол, което сега вече ще бъде абсурд да се случва. Както и да се сбият. Няма да го позволя и ако стане – няма как вече да живеят при нас. Затова гледам бройката на хората да е прилична – хем да не си пречат, хем да си помагат взаимно. Да са едно сплотено семейство. Пак казвам – тези, които са живели тук (приютът в Нови хан – бел. ред.), тези деца, които са се раждали тук, някои носят името на отец Иван, вече са мъже и жени и ни помагат със собствените си средства. Събрали са някаква малка сумичка – дават я да купим дърва. Тя не е достатъчна, но ние събираме още малко – и готово. Оттук-оттам, каквото можем, сами си изработваме като прехрана и така кръгът се затваря. Да не сме в зависимост от дарения, защото по този начин не се чувствам добре психически. Сякаш сме в тежест.
– Заради баща ви ли станахте отец?
– Да. Бях малко момче, в седми клас, играех навън и ритах топка. Веднъж се прибирам и татко ми каза, че ме записва в Софийската духовна семинария. Слава богу, не съжалявам и до днес. Там отидох 13-14-годишен, когато ги навърших на Кръстовден. Пет години живях в семинарията и се обучавах. Получих богословско образование и продължих пътя си към Богословския факултет. Господ ми даде добра съпруга, безкрайно добри дечица – момче и момиче. Когато баща ми премина във Видинската митрополия, ме назначиха на мястото му в Нови хан като свещеник.
– По кои качества се различавате от него?
– Първото нещо, което ни различава, е, че аз не обичам публичността, тоест да има внимание върху мен. Това ме притеснява. Той нямаше такива притеснения. На второ място – отец Иван беше безкрайно добър човек. Това е качество, което аз не съм придобил до такава степен, до която той го имаше. Може би за моето семейство съм такъв, но при него беше изразено. Забелязвах, че това до някаква степен му вредеше, защото заради тази доброта беше загърбил документацията и на добра воля си стискаше ръката с някого. В нашето съвремие устни уговорки не бива да се правят, защото всеки може да те излъже. Конкретно за това винаги съм го критикувал и сме водили дълги лични разговори. Казвал съм му, че всички неразбории трябва да се оправят. За мен са важни редът и дисциплината. Може би съм го придобил в семинарията. От добротата си баща ми загърбваше много, а при мен е обратното. Може би съм доста по-строг. Той прощаваше, а аз съм по-краен. Той беше на 80 години, аз съм малко над 40, което значи, че може и да поомекна с времето, да помъдрея някой ден.
24 часа