
Поводът да напиша това беше постът на Иво Сиромахов. Евала му правя -накара ме да се замисля.
Какво всъщност се е променило за последните 30 години?
Ако трябва да съм честен – почти нищо.
Ще ви споделя нещо много лично.
Всъщност – две неща.
Едното е от преди 19 години, а другото – – от онзи ден.
И двете са за здравната система.
Открийте разликата.
Майка ми се разболя от рак през 2006 година.
Откриха ѝ четвърти стадий.
Състоянието ѝ се влоши светкавично.
От силна жена остана едно крехко тяло – 30 килограма живот.
Да гледаш майка си как угасва и да не можеш да направиш нищо…
Това не е просто болка — това е безсилие, което те разкъсва.
Един ден получи ужасни болки. Качихме я в колата и я закарахме в болница.
Там ни казаха:
– Не можем да я приемем. Трябвало е да я докара линейка.
Стоях и не вярвах.
Звъннах в министерството, обясних всичко. Казаха:
– Няма как да не я приемат, ще се обадим веднага.
След малко ми звънят обратно:
– Еми… няма какво да се направи. Върнете я вкъщи и извикайте линейка.
Не знам дали можете да си представите какво е това –
да гледаш човек, който умира от болка, и да му кажеш, че го връщаш обратно.
Докато я карахме с колата, картинката беше следната: всяка дупка по пътя беше все едно някой й забива нож.
Извикахме линейка.
Качиха я, тръгнаха към болницата. Карахме след тях, но естествено изостанахме. Когато пристигнахме пред болницата, познайте какво видяхме?
Линейката седи и няма кой да свали майка ми. Ако не бяхме ние, щеше още да е там.
Свалихме я, дадоха ѝ болкоуспокояващо, и чак тогава я приеха.
Това няма да го забравя никога.
И не мога да приема, че 19 години по-късно нищо не се е променило.
Онзи ден отидохме с Таня да дарим кръв за човек от друг град.
Попълваме документите.
Сестрата пита:
– Ще приемат ли кръвта в болницата, където е човекът?
Казваме ѝ:
– Нали от няколко години вече може да се дарява кръв за човек и в други градове?
А тя ни погледна и каза:
– Да, ама при нас се дарява за Западна България.
За Източна може и да не я приемат.
Трябва да се дари в Пловдив.
Звъннете в болницата и ги попитайте.
Звъним в болницата и те не знаели. Прехвърлиха обаждането в отделението където лежеше човекът за когото ще даряваме кръв.
Три пъти свободно в слушалката и после мълчание.
Следват още няколко обаждания и всичките по един и същи начин.
Накрая се наложи да звъннем на болния човек, който е на системи. Помолихме го да обикаля по коридорите и да търси лекар,
за да попита:
Ще приемат ли кръвта, ако е от друг град?
Представяте ли си?
Болен човек да търси отговор, който държавата трябва да е дала отдавна.
Това не е просто неуредица – това е бездушие.
За 30 години лично аз, не виждам кой знае каква промяна.
Само се оправдават и обвиняват другите, за това което е в момента, а не взимат мерки да подобрят нещо.
Една нормална електронна система може да реши стотици такива случаи, дори и да спаси много животи.
Но защо да е лесно, когато може да е мъка?
Когато Слави направи референдума, търчах да гласувам.
Вярвах, че може да се промени нещо.
Да, ама не.
Когато ИТН влязоха в парламента, пак си казах:
„Може би този път ще стане нещо.“
Да, ама не.
Сега гледам клипове с Тошко и Балабанов.
Хора, които говореха за морал и народ.
Хора, които някога уважавах.
Хора, които говореха с плам, със страст, с думи за чест и промяна.
Тогава изглеждаха истински.
Днес изглеждат самозабравени.
С глави навирени и очи, които не виждат нищо освен себе си.
Искам да им кажа само едно:
Пожелавам ви никога да не опрете до болница.
Да не разберете какво е да молиш за помощ и да ти казват „няма как“.
Защото това не е просто бездушие – това е предателство.
Хора, само едно ще ви кажа:
Докато си седим и чакаме някой да ни оправи,
нищо няма да се промени.
Не пиша това, за да се оплаквам.
Пиша го, защото ме боли.
Пиша го, защото знам, че не съм единствен.
И защото вярвам, че когато една болка се изговори – тя вече е първата крачка към промяна.
Господ да ни е на помощ.
Бъдете здрави.
Валентин Кирилов
https://www.facebook.com/photo?fbid=1135032465386262&set=a.437530548469794