Поводът да напиша това беше постът на Иво Сиромахов… Ще ви споделя нещо много лично. Всъщност – две неща. Едното е от преди 19 години, а другото – от онзи ден

Поводът да напиша това беше постът на Иво Сиромахов. Евала му правя -накара ме да се замисля.

Какво всъщност се е променило за последните 30 години?

Ако трябва да съм честен – почти нищо.

Ще ви споделя нещо много лично.

Всъщност – две неща.

Едното е от преди 19 години, а другото – – от онзи ден.

И двете са за здравната система.

Открийте разликата.

Майка ми се разболя от рак през 2006 година.

Откриха ѝ четвърти стадий.

Състоянието ѝ се влоши светкавично.

От силна жена остана едно крехко тяло – 30 килограма живот.

Да гледаш майка си как угасва и да не можеш да направиш нищо…

Това не е просто болка — това е безсилие, което те разкъсва.

Един ден получи ужасни болки. Качихме я в колата и я закарахме в болница.

Там ни казаха:

– Не можем да я приемем. Трябвало е да я докара линейка.

Стоях и не вярвах.

Звъннах в министерството, обясних всичко. Казаха:

– Няма как да не я приемат, ще се обадим веднага.

След малко ми звънят обратно:

– Еми… няма какво да се направи. Върнете я вкъщи и извикайте линейка.

Не знам дали можете да си представите какво е това –

да гледаш човек, който умира от болка, и да му кажеш, че го връщаш обратно.

Докато я карахме с колата, картинката беше следната: всяка дупка по пътя беше все едно някой й забива нож.

Извикахме линейка.

Качиха я, тръгнаха към болницата. Карахме след тях, но естествено изостанахме. Когато пристигнахме пред болницата, познайте какво видяхме?

Линейката седи и няма кой да свали майка ми. Ако не бяхме ние, щеше още да е там.

Свалихме я, дадоха ѝ болкоуспокояващо, и чак тогава я приеха.

Това няма да го забравя никога.

И не мога да приема, че 19 години по-късно нищо не се е променило.

Онзи ден отидохме с Таня да дарим кръв за човек от друг град.

Попълваме документите.

Сестрата пита:

– Ще приемат ли кръвта в болницата, където е човекът?

Казваме ѝ:

– Нали от няколко години вече може да се дарява кръв за човек и в други градове?

А тя ни погледна и каза:

– Да, ама при нас се дарява за Западна България.

За Източна може и да не я приемат.

Трябва да се дари в Пловдив.

Звъннете в болницата и ги попитайте.

Звъним в болницата и те не знаели. Прехвърлиха обаждането в отделението където лежеше човекът за когото ще даряваме кръв.

Три пъти свободно в слушалката и после мълчание.

Следват още няколко обаждания и всичките по един и същи начин.

Накрая се наложи да звъннем на болния човек, който е на системи. Помолихме го да обикаля по коридорите и да търси лекар,

за да попита:

Ще приемат ли кръвта, ако е от друг град?

Представяте ли си?

Болен човек да търси отговор, който държавата трябва да е дала отдавна.

Това не е просто неуредица – това е бездушие.

За 30 години лично аз, не виждам кой знае каква промяна.

Само се оправдават и обвиняват другите, за това което е в момента, а не взимат мерки да подобрят нещо.

Една нормална електронна система може да реши стотици такива случаи, дори и да спаси много животи.

Но защо да е лесно, когато може да е мъка?

Когато Слави направи референдума, търчах да гласувам.

Вярвах, че може да се промени нещо.

Да, ама не.

Когато ИТН влязоха в парламента, пак си казах:

„Може би този път ще стане нещо.“

Да, ама не.

Сега гледам клипове с Тошко и Балабанов.

Хора, които говореха за морал и народ.

Хора, които някога уважавах.

Хора, които говореха с плам, със страст, с думи за чест и промяна.

Тогава изглеждаха истински.

Днес изглеждат самозабравени.

С глави навирени и очи, които не виждат нищо освен себе си.

Искам да им кажа само едно:

Пожелавам ви никога да не опрете до болница.

Да не разберете какво е да молиш за помощ и да ти казват „няма как“.

Защото това не е просто бездушие – това е предателство.

Хора, само едно ще ви кажа:

Докато си седим и чакаме някой да ни оправи,

нищо няма да се промени.

Не пиша това, за да се оплаквам.

Пиша го, защото ме боли.

Пиша го, защото знам, че не съм единствен.

И защото вярвам, че когато една болка се изговори – тя вече е първата крачка към промяна.

Господ да ни е на помощ.

Бъдете здрави.

Валентин Кирилов

https://www.facebook.com/photo?fbid=1135032465386262&set=a.437530548469794