Ужасът започна още с подаръка. Детето става на тли. Явно вече не може да се появиш на детски рожден ден само с шоколадово яйце и шапка-ушанка. Вкараха ме в няква група в Whatsap, в която имаше около 800 човека, за да “обсъдим подаръците”. Започнах да се чудя на рожден ден ли ще ходим или ще сваляме правителството. Кво толкова ще обсъждаме… Бях изумен от колко много неща “имат нужда” 3 годишните в днешно време. Аз, когато бях на 3, единствените нужди, които имах, бяха да си заравям главата в саксията с фикуса в хола и да ближа сняг от подметките на гостите ни, когато си оставяха обувките до вратата през зимата.
В крайна сметка решихме да бъдем практични и да купим на детето това, на което най-много ще се зарадва: шушони на Джими Чу, лигавник “Гучи”, два декара земя в Био ферма за гъби шийтаке, един Биткойн, едно BMW X7, два апартамента във Велинград и курс по грънчарство за прохождащи. На мен ми възложиха задачата да отида да купя нещо на “Frozen”. Стана ми малко странно, но на този етап вече нищо не можеше да ме учуди. Отидох в Lidl и купих една камара замразени неща – пилешки хапки, бланширани картофи, пакет грах и плик с лед.
Пристигам на рождения ден и слагам торбата от супермаркета в скута на детето. Майката я взима точно преди да е получило хипотермия. Гледа ме сякаш съм му донесъл умряла котка. Аз се усмихвам дебилно. “Всичко е Frozen”, викам. Другите гости са убедени, че съм избягал от някое място с подплатени стени.
Партито определено не се състои от солети и 5 вида намазани филии като по наше време. Провежда се в салон с размерите на Версайския дворец. Има балони, клоуни, фокусници, бели лебеди и един пич облечен като Хари Потър. Очаквам всеки момент да влезе Бионсе или Фреди Меркюри да стане от гроба и да дойде да ни изтанцува “прахосмукачката”. Тортата е толкова голяма, че си има свой собствен пощенски код.
“Къде е пиячката?”, питам.
“Това е детски рожден ден!”.
“Аха… разбира се”, поклащам глава, сякаш виждам някаква логика в отговора… “та…къде е пиячката?”. Оказа се, че няма да сервират такава. Не било цивилизовано да се напиеш кат’ свиня пред деца. Вадя телефона и веднага си записвам този важен житейски урок: “Никога повече не ходи на детски рожден ден”.
Седя на една маса, пия чай от комбуча и си проклинам живота, когато виждам група млади майки да си говорят. Нали умът ми е остър като чувал с картофи, веднага пресмятам, че сега е моментът да променя първоначалното им мнение за мен, че съм психопат. Отивам до тях, за да се включа в разговора.
– Онзи ден Дейвид Габриел Сълвестър се опита да удари с пръчка едно улично куче и то го захапа. Веднага подадохме искане в общината да го умъртвят.
– Вие пък. – викам. – Не е ли малко прекалено? Можеше просто да му се скарате… ама чак пък да умъртвите детето…
Бях леко разочарован, когато видях, че никоя от майките не се търкаля по пода от смях, след тази моя брилянтна смешка.
Събеседничките ми отидоха колкото се може по-далеч мен.
Влизат нови гости – майка с дете. Майката идва до мен.
– Ох, ние малко закъсняхме… – казва- …ама ходих до салона за разкрасяване.
Поглеждам я. Изглежда сякаш ято гълъби са се били върху главата ѝ.
– Аха. Извинете, но май имате умряло животно върху главата.
Ставам и започвам да ѝ ровя из косата с цел да го премахна. Животното не пада. Взимам един вестник и започвам да я бия с него по главата.
– Ама, господине, моля Ви се. Това ми е прическата!!! – крещи ми.
– А?
– Прическата ми!!!
– Тва прическа ли е? Кой Ви я направи? Щото познавам един адвокат в София…
Продължавам да я налагам с вестника по главата. Жената ме гледа сякаш се чуди дали родителите ми не са първи братовчеди и ръкомаха, както когато се опитваш да изгониш пчела. Накрая става и тича колкото се може по-далеч от мен.
В тоя момент нещо ме удря в лицето и чувам крясък: “Чичо, подай топката”. Както можете да си представите, “Чичото” – това съм аз. Поглеждам въпросното дете и съм на път да ме дават по новините довечера. Тц. Не си струва. Подавам им топката. До мен се доближава друго дете. “Ти на кой си Баща” вика.
– На никой.
– Защо?
– Много съм млад още.
Детето не намира абсолютно никаква логика в думите ми.
Ставам и се махам преди да ме е попитало дали съм виждал динозавър на живо.
Казвам “Чао” на гостите. Те едвам се сдържат да не викнат симфоничния оркестър и да започнат да се пръскат с детско шампанско и конфети.
Отивам в кръчмата на бай Киро. Много хубаво място. И сървиса е супер. Още си чакам пържените картофи, които поръчах лятото на 2012-та. Бай Киро е зрелищно пиян зад бара. Адски му завиждам. Сядам, поръчвам, вадя си телефона и на бележката “Никога повече не ходи на детски рожден ден” добавям “…и никога повече не се срещай с хора!!!”.”
Интернет източник