Събота сутрин, спешното на “Окръжна болница.” Убедена съм, че отивам с най-тъпия проблем, защото е възпален палец на крака ми – победа с 1:0 за крака на дивана три дни по-рано.
Нареждам се на опашка за регистрация и пред мен е висок строен мъж с криво-ляво залепена марля през бузата и брадичката от лявата страна. Взимат ни данните и ни изпращат в коридор където да чакаме да ни повикат.
Пристига млад лекар, сваля марлята на мъжа още в коридора и започва внимателно да оглежда лицето, с върха на пръстите си докосва челюстта. Когато се отдръпва и се връща в отделението, виждам картинката: лицето на пострадалия мъж от ляво е синьо-червено и отекло, а точно над челюстта се вижда дълбок прорез. Няколко човека се взираме в него, той свива рамене и направо разказва:
– Бях на концерт снощи и се разминах с група младежи, деца според мен, един вдигна ръка и с пръстен с някакви шипове ми нанесе удар в лицето, залитнах и се ударих в нещо зад мен. Младежите изригнаха в бурен смях, теглиха няколко яки и отминаха. Отидох до охраната и попитах какво ще предприеме. Нищо не можел да направи, защото тези деца били приближени на групата. Те и предния ден пребили някого, ама това били детски неща, нямало страшно, нали.
Гледаме го втрещени и никой не казва и дума. Мъжът продължава:
– Какво можех да направя? Да използвам моите умения и да го смеля от бой? И после някакви родители ще ми потърсят сметка защо съм посегнал на милото им дете, което просто е било на един концерт?
Ромка, която стои редом със сина си на около 13-14 години проговаря:
– Затова като трябва, аз го шамаря. Кажи, майка, кажи какви шамари ти бия!
Момчето навежда глава и повдига рамене, а тя продължава:
– Аз не знам друг начин да стреснеш момче, дето се държи като говедо. Ми не съм съгласна и ше го бия докато мога. Ама не те бия много, нали майка!
Мъжът влиза за рентген, ако съм чула правилно, освен дълбокото сцепване, май е със спукана челюст.
А за дежурните в “Окръжна болница” бих казала, че са с нерви не от корабни въжета, а като вериги от корабни котви: каквото и да става, всички са учиви, усмихнати, търпеливи, внимателни и с уважение към всеки.
И макар да влязох в спешното с идея точно какво трябва да бъде направено за моя палец (като всеки българин знам отлично какво е длъжен да направи лекарят
), усмихнат лекар обясни, че точно днес никой няма да ми реже пръста, затова просто да си изпълня рецептата.
Дори половин час в болнично отделение е цял друг свят.
Лияна Панделиева