Минало незабравимо: Помните ли свижданията в казармата?

Помните ли свижданията в казармата?

Онези  дни, когато още по тъмно тръгвахме с торбите, и една тиха тревога, която никой не изричаше.

Пътят беше винаги един и същ — дълъг, студен, тежък.

Зимата хапеше с ледения си вятър, лятото печеше без милост, но вътре в нас беше едно и също:

„Дано го видим добре… дано е здрав… дано успеем да му дадем сила.

Пред портала чакахме дълго — с други майки, други момичета, други съдби.

Всички гледаха в една посока, всички с  едни и същи надежди.

А времето течеше бавно… толкова бавно, че сърцето вече болеше от чакане. А после… Вратата се отваряше. И излизаха те — нашите войници, все още момчета, но вече леко ,  възмъжали, леко променени. Прегръдката беше странна. Къса, силна, притисната — сякаш време нямаше.
Говорехме много, а казвахме малко. А те говореха още по-малко — войнишкият живот беше мълчалив.

Ние гледахме лицата им: отслабнали, … но горди. Сълзите се криеха в усмивки. А разговорите бяха наполовина – едно се казваше, друго се премълчаваше. От страх. От гордост. А после идваше най-трудният момент. Раздялата. Тръгвахме си по същия път обратно, но някак по-празни. По-тихи. По-болезнени. С мисълта, че там вътре остава нашето дете, нашият любим, нашият брат… и че трябва да чакаме  следващото свиждане, следващата прегръдка.

Свижданията в казармата бяха срещи, които боли да помниш… и още повече боли да забравиш. Бяха изпитание на любовта, на семейството, на българската душа. И бяха част от онова време, в което се растеше достойно. С труд, мъжество… и много, много сърце. Спомен за времето, когато казармата правеше момчетата мъже, а семействата — по-силни, отколкото самите те предполагаха!

Споделено от интернет