В памет на най-артистичното семейство в България по времето на соца

Артистичното семейство Джамбазови е сред онези редки български фамилии, в които изкуството не е просто професия, а съдба, начин на мислене и морална позиция. Историята на Иван Джамбазов, Златина Дончева и сина им Ивайло е наситена с талант, труд, признание, но и с тежка лична трагедия, която белязва не само тях, но и българската културна общност.

Иван Джамбазов е роден на 7 септември 1932 г. в София. Завършва актьорско майсторство в Държавното висше театрално училище, днешния НАТФИЗ, в едно от силните поколения на българския театър. Още като млад артист впечатлява с характерния си тембър, пластичност и способност да бъде еднакво убедителен както в драматични, така и в комедийни роли. Кариерата му обхваща над половин век – той играе в повече от 50 игрални филма, десетки театрални постановки и телевизионни продукции.

За широката публика остава особено разпознаваем и с гласа си – Иван Джамбазов е един от големите майстори на българския дублаж, озвучил стотици филми и сериали, включително емблематични роли в чуждестранни продукции и анимации. Колегите му често казват, че е от актьорите „от старата школа“ – дисциплиниран, взискателен към себе си и безкомпромисен към посредствеността. Носител е на държавни и професионални отличия, сред които ордени и званието „Заслужил артист“. Иван Джамбазов умира на 21 януари 2023 г. на 90-годишна възраст.

Златина Дончева е родена на 13 септември 1932 г. в Трявна – град с дълбоки възрожденски традиции и силен дух, който тя носи през целия си живот. Завършва също актьорско майсторство и още в ранните си години се утвърждава като актриса с фин психологизъм и вътрешна сила. Работи в различни театри в страната, включително на софийска сцена, като се отличава с умението да изгражда сложни женски образи без външна патетика. В киното и телевизията Златина Дончева остава запомнена с естественото си присъствие и с онзи тип актьорска честност, която не търси ефекта, а истината.

Тя и Иван Джамбазов са не просто семейство, а истински творчески съюз – взаимно се подкрепят, критикуват се професионално и живеят в свят, в който разговорите за роли, репетиции и сценарии са част от ежедневието. Златина Дончева-Джамбазова умира на 22 февруари 2024 г., малко повече от година след съпруга си.

Синът им Ивайло Джамбазов е роден през 1959 г. и израства буквално зад кулисите – сред актьори, режисьори, камери и репетиции. Още като дете участва в телевизионни продукции, но с времето избира различен път от този на родителите си – режисурата. Завършва кино и се насочва както към игралното, така и към документалното кино. Ивайло Джамбазов е от онези режисьори, които не търсят шумния успех, а смисъла.

Филмите му често са камерни, човешки, насочени към вътрешния свят на героите. Работи и в Българската национална телевизия, където създава редица продукции, включително за детска и младежка аудитория. Колегите му го описват като чувствителен, интелигентен и дълбоко раним човек, който преживява остро както успехите, така и разочарованията.

Трагедията идва на 20 май 2009 г., когато Ивайло Джамбазов слага край на живота си. Новината разтърсва артистичните среди и оставя родителите му със загуба, която никога не може да бъде преживяна докрай. Близки до семейството споделят, че върху него са тежали професионални удари, чувство за несправедливост и натрупано вътрешно напрежение. Смъртта му остава една от онези болезнени рани в българската култура, които напомнят колко крехки са дори най-талантливите хора.

Животът на семейство Джамбазови завършва така, както е протекъл – тихо, достойно и без излишен шум, но с дълбока следа. Иван Джамбазов си отива на 21 януари 2023 година в София, на 90-годишна възраст, след повече от шест десетилетия, посветени на сцената, киното и гласа, който поколения българи разпознаваха и обичаха.

Неговият път е този на актьор от старата школа – с професионална чест, дисциплина и вярност към занаята до последния си ден. На 22 февруари 2024 година го следва и Златина Дончева-Джамбазова – актриса с вътрешна сила и финес, преживяла най-тежката човешка загуба и носила болката си без показност.

С тяхното отиване една цяла епоха от българската култура окончателно се затваря, но остава паметта – за таланта, за достойнството и за семейство, в което изкуството беше съдба, а не просто професия.

https://socbg.com