ГНЯВ И МЪКА В МРЕЖАТА: Днес една майка се събра със сина си. Тя беше убивана бавно – от чакане, от мълчание…

Една тиха смърт. Още една. Без катастрофа. Без сирени. Без статистика. Но с причина, която всички знаем – и упорито отказваме да назовем.

Във Facebook Петя Иванова написа пост, който не е просто лична изповед. Той е вик. Обвинение. Присъда. Пост, написан с гняв, болка и безсилие – защото още една майка не издържа.

„Днес (Б.ред. – вчера) си отиде една майка – майка, която години наред се бореше със скапаната система, докато убиецът на сина ѝ необезпокоявано влизаше и излизаше от страната“, пише тя.

Починалата жена е директорът на Френската гимназия в Пловдив Мариела Николова. Майка. Педагог. Човек с авторитет. Синът ѝ Николай Николов загина през 2018 г. при тежка катастрофа край Хаинбоаз след сблъсък с ТИР. Оттогава тя не спря да търси справедливост. И не я получи.

Това не е изолиран случай. Това е модел.

От Сдружение „Ангели на пътя“ го казват от години – понякога по протести, понякога по срещи с министри, понякога в постове, които събират по няколко десетки споделяния и после потъват. Те настояват за реална, безплатна и навременна психологическа помощ за близките на жертвите по пътищата. Не „по проект“. Не „когато има ресурс“. А веднага. Защото скръбта не чака.

„Много родители не умират на пътя. Умират по-късно – от рак, от инфаркт, от болести, отключени или ускорени от непрежалимата болка и липсата на подкрепа“, казват от сдружението.

Това са тихите смърти. Без полицейски ленти. Без репортери. Без разследвания. Без виновни.

Петя Иванова задава въпроси, от които боли: Къде бяхме ние? Колко от нас споделиха поне веднъж пост на „Ангели на пътя“? Колко роднини на загинали се включиха, вместо да си мислят: „Само един е… няма да се случи пак“?

Гневът ѝ е суров, неудобен, дори плашещ:

„Единственият изход, който виждам, е око за око, зъб за зъб“, пише тя. Не защото иска насилие. А защото държавата е абдикирала.

Днес тази майка „се събра със сина си“.

Но истината е по-страшна: тя не трябваше да умира така. Тя беше убивана бавно – от чакане, от мълчание, от институционално „не знам“, „не видях“, „не е в нашите правомощия“.

И ако и този текст бъде подминат… Ако и този път кажем „тъжно, но какво да се направи“… Следващата майка вече е на опашката.

И тогава ще е късно. Пак.