– Мамо, пак си оставила лампата да свети цяла нощ – каза Алекс, влизайки в кухнята с лека досада.
– Ох… заспала съм, сине. Гледах един сериал и сънят ме надви – отвърна тя с уморена усмивка.
– На тези години трябва да почиваш, не да стоиш будна до късно.
Майката се усмихна тихо и не каза нищо.
Притисна халата по-плътно около себе си, за да не се забележи лекото ѝ потръпване от студ.
Алекс живееше в същия град, но идваше рядко – само когато „намираше време“.
– Донесох ти плодове и лекарствата за кръвното – каза набързо.
– Благодаря ти, сине. Бог да те благослови – прошепна тя.
Опита се да погали лицето му, но той леко се отдръпна.
– Тръгвам. Имам служебна среща. Ще ти се обадя през седмицата.
– Добре, мило. Пази се – каза тя тихо.
Когато вратата се затвори, жената застана до прозореца и гледа след сина си, докато не изчезна зад ъгъла.
Постави ръка върху гърдите си и прошепна:
– Пази се, дете мое… няма да съм тук още дълго.
На следващия ден пощальонът остави нещо в стария, ръждясал пощенски сандък.
Мария излезе бавно и извади пожълтял плик.
На него беше написано:
За моя син Алекс – когато вече няма да съм тук.
Тя седна на масата и започна да пише с треперещи ръце.
Скъпо мое дете,
ако четеш това писмо, значи вече не съм имала време да ти кажа всичко, което носех в сърцето си.
Майките никога не умират напълно. Те просто се скриват в сърцата на децата си, за да боли по-малко.
Остави химикалката и погледна стара снимка – малкият Алекс с ожулени колене и пакостлива усмивка.
Помниш ли, сине, когато падна от дървото и каза, че никога повече няма да се качиш?
Аз те научих как да се изправиш.
Сега искам да го направиш отново – не за тялото си, а за душата си.
Избърса сълзата си, сложи писмото в плика и написа отгоре:
Да се остави на вратата в деня, в който си тръгна.
Три седмици по-късно телефонът звънна.
– Господин Алекс, обажда се медицинската сестра от клиниката… Майка ви почина тази нощ.
Алекс затвори очи.
Не каза нищо.
Когато влезе в къщата, всичко ухаеше на лавандула и тишина.
Любимата ѝ чаша беше на масата.
А в пощенската кутия – плик с неговото име.
Отвори го с треперещи ръце.
Не плачи, сине. Сълзите не поправят онова, което вече е счупено.
В гардероба оставих синия ти пуловер. Прах го много пъти – още мирише на детството ти.
Сълзите потекоха.
Не се обвинявай. Знаех, че имаш свой живот.
Майките живеят дори от трохите внимание.
Обаждаше ми се рядко, но всяко обаждане беше празник за мен.
Винаги съм се гордяла с теб.
В края беше написано:
Когато ти стане студено, сложи ръка на гърдите си.
Ще усетиш топлина – това е моето сърце, което още бие за теб.
Алекс падна на колене и притисна писмото до гърдите си.
– Мамо… защо не прекарах повече време с теб?
Къщата мълчеше.
Години минаха.
Къщата остана жива.
Един ден той доведе петгодишния си син.
– Тук живееше баба ти – каза.
– А къде е сега? – попита детето.
– Горе. Но ни чува.
Момчето вдигна ръка към небето.
– Бабо, обичам те!
Алекс се усмихна през сълзи.
А в шепота на вятъра му се стори, че чу познат, топъл глас:
– Знам, любов моя. И аз ви обичам. И двамата.
Защото никоя майка никога не си тръгва напълно.
Тя остава – в усмивката ти, в силата ти, във всяко „обичам те“, което предаваш нататък.
Любовта на майката е единственото писмо, което винаги стига до своя адрес.
https://www.facebook.com/photo?fbid=1275664467928836&set=a.469533251875299