Попаднах на публикация на Мария Кисимова-Моасе, в която тя разказва за своето детство. Живяла е нещастно 20 години в социализма, по нейни думи- онова мракобесно минало. Говори за лицемерие, страх и манипулации. Живяла в бедност и лишения. Мразела тъпите стихчета в училище, физзарядката, руските филми,манифисгациите и Възродителния процес.
За сведение-баща ѝ е от турски произход и уважаван актьор по него време. Човечецът чакал за лада 15 години. Купила си дънки от кореком и някакво ченге ѝ ги конфискувало. Тази жена е живяла 20 години в този период, аз по-малко, но все едно сме от различни планети. Аз обичах стиховете, които учехме и помня до днес. Харесвах физзарядката, часовете по физическо, спортните състезания и това, че бягам по-бързо от някои момчета. Гордеех се със спортните успехи на България, особено на златните момичета и си мечтаех да съм като тях.Обичах игрите навън и живото общуване. Харесвах уважението към възрастните хора, респекта към учителя, спокойствието на него време. Харесвах даже и това, че ни водеха от училище на театър, опера и кино. Тогава не харесвах руските филми и чаках с нетърпение Студио Х, на който умирах от страх. Нещото обаче, което с ужас си спомням, това е училищният зъболекар, който ходеше със списък по класовете и си избираше пациенти.
Никога нямаше да се сещам за онова време и да се връщам назад, ако не бяха родните демократи, чиято основна дейност е не да надграждат, а да се борят със сенки от миналото. Мисля, че сме длъжни да разказваме на нашите деца, защото промиването на мозъци тече с пълна сила. А лицемерието за което говори Моасе, днес е в пъти повече.
Автор: Иглика Иванова