Млада енигматична дама на име Елена Чолева сподели в групата “Ивайло Калушев” трогателен пост за една от жертвите на Петрохан – Дечо…. Ето какво споделя тя:
Имаше хора в живота ми, които идваха и си отиваха.
Но ти, Дечо, ти не си тръгна.
Ти остана завинаги. 
Познавам те от 14 години. Време, в което вървяхме заедно – не просто в работа, а в разговори, в смисъл, в споделеност. Време, което ме промени.
Ти беше част от пътя ми.
И ако днес съм по-уверена, по-осъзната, по-смела, по-подкрепяща – в това има толкова много от теб.
Ти беше от онези редки хора, които присъстват истински.
Не търсеше внимание или признание, но умееше да бъдеш до хората по начин, който се усеща.
Ти беше добър. Истински добър.
Емпатичен по начин, който вече рядко се среща.
Човек, който винаги ще попита „Как си?“. И ще изчака да чуе отговора.
Умееше да слушаш, да разбираш и да влизаш в обувките на другия.
Беше внимателен и грижовен. От онези хора, които помагат тихо, без да го афишират. Които „и на мравката път правят“. Винаги с уважение към другия.
Беше любознателен, търсещ, пълен с идеи.
Няма да забравя как организираше дни, в които да говорим само на чужд език. Как ни караше да излезем от зоната си на комфорт и да повярваме, че можем повече.
Защото ти вярваше в нас и ни показваше, че ограниченията не идват отвън, а са тези, които сами си поставяме.
Умееше да събираш хората. Да ги караш да се чувстват спокойни и сигурни.
Да бъдат по-смели, по-истински, по-свободни.
За теб хората бяха най-важни – не парите, не имиджът, а хората.
Помниш ли как ни събираше?
Как превръщаше всяко събиране в преживяване, в нещо истинско – с игри, смях, разговори, с емоции.
Конната езда в Боровец, рафтингът в Сандански, разходките сред Белоградчишките скали, ескейп стаята в полите на Витоша… все места, близо до природата – защото ти обичаше точно това.
Там, където човек е по-истински.
Там, където разговорите стават по-дълбоки.
Там, където се свързвахме.
Обичаше природата. Имаше кауза и живееше с нея.
Помня очите ти – как грееха.
Усмивката ти – топла, спокойна, истинска.
И смеха ти… онзи хумор и смях, който разсейваше всичко и връщаше лекотата.
За мен ти беше човекът, който ми помогна да израсна.
Подаде ми ръка в началото и не я пусна докрая.
С теб усещах сигурност, подкрепа, уважение, топлина. На теб можех да разчитам.
Научи ме да се вглеждам повече в себе си.
Да се променям, да израствам и да бъда повече.
Научи ме да казвам „Не“.
Да намирам баланс между това да даваш и да се грижиш за себе си.
Помня как, когато имах здравословни проблеми, ти беше първият, който реагира.
Как ме насочи. Как се погрижи.
Това беше ти – грижа към хората, към природата, към живота, към всичко около теб.
Свързваха ни толкова неща – работата, разговорите, темите за живота, за здравето, за душата, за музиката…
И танците… салсата…
Толкова смях, толкова емоции, толкова живот.
Когато ти казах, че изучавам психология, вярвам, че истински се зарадва.
Защото за теб имаше смисъл в това да помагаш, да даваш, да подкрепяш, да бъдеш полезен на хората.
Помня тогава как ме попита:
„Какво ти казва сърцето?“
„Това ли наистина искаш?“
Вярвам, че ти самият живееше точно така – със сърцето си.
И затова днес боли.
Боли не само, че те няма.
Боли и начинът, по който се опитват да променят това кой си бил.
Боли мълчанието.
Но аз те познавам.
Знам какъв човек беше.
Добър. Истински. Внимателен. Отдаден.
Човек, който даваше. Който помагаше. Който живееше с кауза и сърце.
И затова говоря.
Защото зад името ти стоиш ти.
Истински. Живял. Обичал. Вдъхновявал. Помагал.
Без страх.
С усмивка.
Това беше ти.
В свят, в който много хора говорят, ти действаше.
В свят, в който много хора съдят, ти разбираше.
В свят, в който много хора се страхуват, ти вървеше със сърцето си.
Каза ми: „За мен беше чест и привилегия да работим заедно“.
А днес аз ти казвам – за мен беше чест да те имам в живота си.
И сега… толкова ми липсваш.
Липсват ми разговорите.
Липсва ми смехът ти.
Липсва ми това усещане, че някой е там – истински.
Но знаеш ли…
ти си тук.
В начина, по който мисля.
В начина, по който подкрепям другите.
В начина, по който търся смисъл.
В начина, по който открих себе си.
Благодаря ти, Дечо… за всичко.
Ще те нося винаги със себе си.
Вярвам, че ще се срещнем пак – някога, някъде…
Светъл път на душата ти!, завършва поста си Елена Чолева