Наречете ме прост селянин ако щете, но най обичам, като ми замирише на запръжка.
На запръжка с лук и червен пипер. Но лукът да е стар. Презимувал. Да е видял всички сезони.
От ранна пролет, когато още като ситна лукова главичка е пускал корени в земята и слънчевите лъчи са галили първите му зелени пера, през жаркото лято, което е изпивало лютивата му влага,
до ранната есен, която с меката си сила го изсушава, кара го да ляга на една страна и да моли да бъде изваден от пръстта, за да бъде положен на сухо и проветриво място, където няколко месеца по-късно да гледа в унес дебелите преспи сняг и да чака,
след като сезоните отново започнат да се извъртат, да попадне в нечия запръжка. С много червен пипер.
Тази запръжка, когато се сложи в тенджера, в която вече врят нарязани пресни картофи, бакла, чесън и първият узрял домат –
всичко родено и пораснало в собствената ти градина, става такава чорба или пък яхния, ако я зачестиш с малко брашънце, че това, с което можеш да завършиш този шедьовър е единствено стиска гьозум и лющян накълцани на ситно.
Баба ми правеше тази вълшебна манджа. Сигурно и вашите баби са я правили. Моята вече я няма, но аз още съм тук, помня я и след малко сядам да вечерям.
На Черешова задушница…
Иван Иванов, фейсбук
