Днес се навършват 80 години от най-тежкото и кръвопролитно въздушно нападение над София от времето на Втората световна война.
При комбинираната атака над столицата на англо-амераканските сили са изсипани 1800 бомби, 750 души загиват, ранените са над 700, а една четвърт от сградите в столицата са напълно сринати или частично разрушени.
Градът е атакуван от 180 американски бомбардировача и 100 изтребителя. Срещу тях противовъздушната ни отбрана изпраща 39 прихващача. България губи само един самолет срещу 31 на противника.
Поклон пред паметта на невинните жертви от цивилното българско население!
Поклон пред паметта на доблестните български летци!
Сега не е конюнктурно да се говори за това – да не би да обидим “братята евроатлантици”, чиито бомбардировачи опустошиха София без нужда.
Да видим дали ще се намери български държавник, който ще посмее да склони глава.
След новината за варварството Чърчил казал: “Отлично!”
Отлично, да. Защото бутнахме паметника на Червената армия, но паметникът на американските летци, избили прадедите ни, стърчи насред София.
Не, не искам да го махаме. Не може да отмъщаваме на историята, унищожавайки паметта за нея. Не може да постъпваме като тях, като новите варвари – неонацисти.
Напротив, нека стои на “Козяк” като рана, като спомен за глупостта и безродието.
“Паметник” идва от “памет”. А тя е дефицит. Без нея няма как да помъдряваме, да укрепваме като общност, да се учим от грешките си.
Живеем в тежки дни на проверка. На изпитание сега са подложени човечността, незабравата, правото да мислиш различно, дързостта да отстояваш себе си. Дързостта да останеш българин в една окупирана територия.
Недялко Недялков, ПИК
