В това време повечето хора се прибират на хладина, притварят прозорците да не влиза горещото при тях и поспиват няколко часа до времето, когато вън отново ще стане поносимо да се върши някаква работа без да дишаш като в близост до разпалена пещ.
Аз в тези часове си сипвам нещо изпотяващо чашата, намирам си дебела сянка и се отпускам на кибик.
И изведнъж сякаш температурата се повишава до немислими височини, всичко замира и ако не е някоя особено нахална муха да бръмне, ще речеш, че всичко наоколо е изпаднало в летаргична омая.
В тези моменти си представям, че съм в манастир. Не знам откъде точно ми идва пък това. Толкова съм бил аз в манастири.
Освен набързо, колкото да минем с приятели през някой от тях, да влезем в църквицата му да палнем по свещичка, да помълчим почтително, за да се харесаме на светиите наблюдаващи ни от стените и толкова, но представата ми е, че във вътрешността на една такава обител, между масивните манастирски стени, когато там няма туристи и гости специално дошли да се правят на праведни, за да излъжат самите себе си, че не са, е точно такава тишина.
Даже още по-обсебваща. Тиха като истински божествено смирение.
Монаси кротко четат евангелието в килиите си и беззвучно се молят, докато мислите им се утаяват в дълбочината на съзнанието. Манастирските котки лежат някъде из прашните калугерски складове сред излезли от употреба надупчени от дървояди стари икони и опушени кандила.
Манстирското клепало, и то застинало в жегата, чака да стане оня час, за да бъде ударено от игуменът за общата молитва.Минава самолет.
Светският му шум ме кара да се поместя, за да го видя през листата на дървото под което съм се разположил и си мисля, дали и в манастира обитателите биха надигнали глави към небето в този момент – не към Бог, а към едно от неговите съвременни творения?
С копнеж или досада ще го направят? Ще искат пътниците хукнали да летят, един Господ знае накъде, да се махат по-бързо и да не нарушават покоя им или да слязат долу при тях и да открият насладата от монашеският обет за тих и кротък живот посветен на вярата у привидно невидимата божествена мощ?
Аз не знам какво точно искам. Точно сега, сякаш ще ми е по-добре да бъда оставен на мира и самолетът да си отива където там отива. Аз също. С плътно затворени очи и взиращ се в бръмченето. На мухата.
Иван Иванов, фейсбук
